Епилог

Епилог

И Часовникът никога не заработва,
никога не чувам пак тик-так.
Но усещам слънцето по кожата си
и виждам пясъка в стъклото,
и от дъното създавам пак доброто.
И пак се смея, и пак шептя,
и пак не мога да преценя
защо търсих да поправя нещо,
което никога не ми принадлежа?
Защо не се сетих, че Часовникът е пясъчен,
че слънцето ще ме насочи?
Че съм цялата и море, и лъчи,
и куп сбъднати и несбъднати мечти.

На края на себе си
намирам света.
И разбирам,
че винаги съм чела думите на обратно.