Дежурство след полунощ

Дата: 
петък, 24 June, 2016
Категория: 

Дежурство след полунощ

Старши лейтенант Николов излезе от дежурната стая и реши да намине първо към трети пост. Тръгна по перона, наоколо районът грееше под светлините на десетки прожектори. Коловозите на гарата след заминаването на влаковете вечер оставаха празни. Отсреща, до магазина, денонощно се образуваха нови композиции. Колкото повече доближаваше до диспечерския пункт, в ушите му отекваха острите писъци на железничарските свирки.

И странно, в едно с тях се сливаше мелодията на позната песен, неусетно изплувала в мисълта му. Завладя го и споменът за такава една пролетна вечер, за разходката в градината… Ето я Ирина! Дори в тъмнината, под сенките на големите кестени, той виждаше очертанията на лицето, тънката й стройна фигура. А след всяка крачка искаше да надникне и в мислите й, да прочете в тях вълнението и скрития копнеж, които бяха обзели и него. Страхуваше се да я докосне. Сам не знаеше защо, но мислеше, че ще се разсърди, ще побегне, просто ще я загуби. Та нали още не я познава добре, за първи път излизаха сами без Катя. Съквартирантката на Ирина беше заминала на стаж в родния си град. А дали ще може някога да каже, че я познава добре?...

– Вие изглежда обичате мълчанието и сигурно вече сте много богат човек. Нали казват, че мълчанието е злато?!

Сепна се от въпроса. Никога не е минавал за мълчалив, а понякога сам себе си е упреквал в излишна приказливост. Помъчи се да отговори, но Ирина го изпревари:

– Не се засягайте, аз не знам да съществува банка, която приема на съхранение такова злато. А това означава, че то е винаги във вас и ако ви поискаме в заем, винаги можете да ми дадете.

Хареса му шегата, звънкият смях на Ирина го завладя и нямаше възможност да се засяга, а и не мислеше да прави това. Само се поправи и не я остави да скучае.

– Време е да си отиваме! – Ирина съвсем неочаквано и сериозна направи това изявление. Стори му се, че в гласа й почувства тъга. Може би на нея не й е приятно да бъдем заедно, помисли си, погледна стрелките на часовника и тръгна покорно.

Разделиха се пред входа на кооперацията, подадоха си ръце. Отнякъде дочуха остро скърцане, Ирина спомена нещо за зорките очи на хазайката и потъна зад вратата. Едва когато остана сам се досети, че не определи нова среща. Изпита съжаление за отсъствието на Катя, с нея бяха в един поток, виждаха се всеки ден. Неудобно е да звъни в квартирата.

Тръгна без посока. От близкия ресторант долиташе мелодията на италианска песен, на която знаеше първите думи: “Приятели, приятели, тази вечер плащам аз”… Не знаеше по-нататък съдържанието, но песента му харесваше.

– Ето и аз плащам тази вечер – помисли за себе си, – знам и за какво. За собствената си недосетливост. Как можех да не се досетя и да уговоря час!

След близо двучасово разхождане по улиците, изработи план в няколко варианта и облекчен се прибра в стаичката си на тавана. Беше убеден, че утре ще я види, въпреки всичко, защото желаеше това да стане.

А сега му е весело, като си помисли как представи появяването си като чиста случайност. Поднесе карамфил и с това предотврати неудобните въпроси. Ожениха се още като студенти. Ирина взе последните изпити и получи назначение в крайморския град, назначиха я в транспортна болница. Той стажува като икономист в планов отдел и го поканиха на работа в милицията. Прие без колебание. Работата го увлече. Борбата срещу стопанската престъпност му допадна, колегите го подкрепяха, помагаха му. Животът в колектива му носеше радост. Е, имаше и неприятности, понякога му ставаше тежко, губеше вяра в собствените си възможности. Упрекваше се, че без необходимия производствен стаж като специалист му е трудно да се ориентира веднага по “горещите следи” в оперативната обстановка.

Тогава се намесваше Ирина със своята упоритост и постоянство. Тя не познаваше работата му, но отлично се справяше с психическите депресии.

– И ето ме сега дежурен – помисли си – дежурен по проверка на постовете.

Сам помоли колегата си вчера и го замени. Ирина по график имаше нощно дежурство в приемното отделение. Не искаше да остава сам в квартирата, празник е, целият трудов народ ликува, а той да лежи и да чете.

През деня нямаше нищо за отбелязване, посреща и изпраща влаковете.

Силен трясък го накара да извърне глава назад. В дъното на коловоза забеляза прибягващи фигури на хора, малко след това някой започна да вика: “Помощ, ударихме Тодор, ударихме Тодор!”. Обърна се и ускори ход. Неусетно се затича, топла кръв нахлу в главата му, усети пулса в слепоочието си.

– Жив е, жив е, само кракът му… – нисък железничар не можеше да се доизкаже, сълзи задавиха думите му.

Пострадалият лежеше между релсите под вагона. Внимателно го изнесоха, постлаха шуба и тръгнаха към болницата. Левият му крак висеше безпомощно.

– Аз посрещам вагоните, слагах спирателната обувка… Но този се движеше много силно, премина през обувката, нещо ме повлече и паднах под колелата…

Тодор говореше с мъка, стискайки зъби от болка. В приемното отделение ги пресрещна санитарката и им посочи къде да го оставят.

– Доктор Николова, водят ви пациент – санитарката леля Сийка изтича към стаята на дежурния лекар.

Ирина се показа на вратата в снежно бяла престилка. Осведоми се набързо за произшествието и даде нареждане да извикат хирург-ортопед. Приготви се да даде първа помощ. Старши лейтенант Николов остана прав до леглото, на което се гърчеше пострадалият. Докато си миеше ръцете, Ирина го погледна с гальовен укор:

– Нали обеща да ми осигуриш спокойно дежурство? – говореха големите й очи. Старши лейтенантът успя само да повдигне безпомощно рамене. Погледът му отново се върна на петното кръв, под крака на Тодор.

Ирина нареди в стаята да остане само медицинския персонал и Николов излезе в коридора заедно с двамата железничари.

– Брей, виж я ти, пешкин момиче. Излезте, казва, ако трябва ще ви повикам. И докато говори – работи! – високият железничар запали клечка кибрит и я поднесе към цигарата. После подаде огън и на офицера от милицията и двамата жадно всмукваха от белите цигари.

– Дано да не умре, горкият, две деца сиротинки оставя, жена му е болнава – изстена пак ниският железничар.

Старши лейтенантът не можеше да си намери място в коридора. Припали нова цигара. Пристигна доктор Неделин, поздравиха се отдалече. Помогнаха да пренесат Тодор в приемната и останаха да чакат. Големият стенен часовник отброи 12 удара. След час доктор Неделин излезе от залата и се приближи до Николов.

– Загубил е много кръв, запасите ни са ограничени. Моля ви да потърсите близките му!

Настъпи кратко мълчание. Двамата железничари се спогледаха.

– Доктор Неделин, моля ви направете изследвания и ако групата ми е подходяща, готов съм да помогна! – гласът на старши лейтенант Николов издаваше сила и решителност.

Железничарите след него също се отзоваха на поканата. Доктор Неделин погледна със задоволство към младия офицер.

– Вие имате еднаква кръвна група с колежката Ирина, тя ми каза това, преди да подаде ръката си, от нея вече вземат. Ще изследваме железничарите.

В кабинета го посрещна с поглед Ирина. Сестрата приготви приборите и той легна на съседното легло.

– Сега двамата ще дежурим един до друг – каза Ирина, – така е по-добре, нали, другарю старши лейтенант?

Не отговори, погледна я нежно, продължително. Стори му се, че едва сега забелязва червения белег отдясно на челото й, скрит от кичур коса. И кой знае защо, помисли си, че по-подходящо място за него едва ли има другаде.

-------------------

Из “Редове от бележника на следователя”, Бургас, 2010 г.

-------------------

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.
Image CAPTCHA
Enter the characters shown in the image.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите