Crash

Дата: 
сряда, 10 July, 2019
Категория: 

При загуба на съпруг – особено при автомобилна катастрофа – женското либидо се обостря. Става неспокойно, сънено, или някак безразлично, заради тълпите от погребални мандарини, заради дългите будувания и бленувания за покой на душата, заради силните успокоителни, които спираха променливите настроения. Мога да говоря за Мелиса, черният й креп с мирис на восък и тамян; мога да говоря за бързо претупаните церемонии на небесното падре и за пресните цветя и театрални сълзи на присъстващите, които ми причиняваха болезнени дуоденитни спазми; мога да говоря за Мелиса; нека говоря за Мелиса под звуците на някаква неделна oratorio, к когато щеше дълго да ни разказва упоена с транквиланти и скъп алкохол за хладните пръсти на транспортните coroners и умението на патолозите да сглобяват в приличен вид останките на миналата и любов, която тя изпращаше с бельо с цвят на Marsala за трицифрена сума. Беше времето когато четях Antoine Reveroni, беше времето, когато Рокси искаше да доминира над Мелиса, беше времето когато четяхме Crash на Ballard: изоставени на собствените си пороци, безсрамни и млади, по- малко плахи, много повече дръзки, около хотелите до ветровитите кейове. Епилогът ни приличаше на вакхическо блудство, което прикривахме със силна музика на Хендел и четяхме мръсни пасажи от Bataille; или се давехме във вани пълни с шампанско и ириси, а Рокси и Мелиса мечтаеха за любовта на Camus, за да получат нужното им екзистенциално спокойствие; събуждахме се смалени и виновни, зъзнещи от вътрешния ни студ, тленни, много засрамени, много инфектирани и се покайвахме в дълбоките юлски следобеди на пагански божества, които сами си измисляхме

Защо аз трябваше да бъда този избраник, който бе допуснат да прекрачи онази висока градина пълна със застояли грешки, погрешно поставени диагнози и потиснати скандали?, защо тази жена трябваше да нахълта в този мой различен свят, където хоризонтите са застояли, цветята пръснати по пода дават някакъв смисъл за сънени помени?, или това бе погрешен ход на небесния Deum гонещ във възпалените си сънища някоя следобедна Лилит?, бяхме като удавници Jean, помня онова бездъждовно и сухо лято заточен в някакво битие пълно с пробиви и провали, помня онези тласъци на морето, разпръснатите мъниста от броеници из чаршафите ми, потните страници от Библията. Помня, че утрините се къпех със слънчева вода, късно следобед ходех да плувам в морето, а когато денят загниеше пиех бира сам на един шезлонг на верандата ми. И това бе моят чуден свят Небесно отче, където миришеше на евтини афтършейвове, на красиви и евтини жени с имена на светици около квартирите до вълнолома, които след всеки пореден акт заставаха под разпятието на Христос и го молеха за спасение. Молеха го за спасение произнасяйки погрешно научени молитви и той им прощаваше, прощаваше им тези безобидни игри, в които нямаше любов, прощаваше им, а те триеха устните си с пръсти да не би по тях да е останала заразата от любовта.

Как да обясня всичко онези летни неспокойствия, които се бяха вселили в нас, толкова бяхме нестабилни в онзи малък град, където беше пълно с прегрешили любовници, заобиколени от наивни неприятности и наоколо всичко миришеше на плажно масло и водорасли, а часовниковите стрелки някак лепнеха и се движеха лениво. Но аз четях beautiful losers на Коен. Или “Твърди Перейра 4 на Антонио Табуки”. Исках да напиша подобни книги пълни със следобедна мараня. Започвах да пиша. Не можех да напиша подобни книги. Случваше се да прекарам по цял ден на плажа. Когато ми омръзнеше да чета влизах в морето. Влизах в морето и плувах дълго. Един път влязох със скъпия си ръчен часовник. Когато излязох циферблатът бе пълен с вода. Беше спрял. Стана ми приятно. Не исках да усещам проклетото време. Понякога строях и замъци от мокър пясък. Тленни замъци от мокър пясък. Аз ги строях. Морето ги заличаваше. Случваше се и някой да ме доближи. Бях в такъв период, че не исках никой да ме доближава. Не притежавах перфектна физика, искам да кажа, че съм по-скоро слаб в краката, но много силен в ръцете, скулите ми са изпъкнали, очите зелени, когато кожата по тялото ми през лятото става шоколадово-бронзова. Никога не съм придавал голямо значение на външния си вид. Един следобед пристигнах на плажа. Запалих цигара, отворих “Аморалистът” на Жид, когато ми омръзна да чета, влязох в морето. Морето беше много бурно и почти не ставаше за плуване. Излязох и легнах по гръб на хавлията си. Затворих очи и си представих ангели, които свирят на лири. Представих си онези празнични недели, когато като дете се смесвах с венчавките около католическата църква. Спомних си и как бях любил Ивет зад дюните малко по-нагоре, където растяха диви макове. Замислих се за всички жени, които бяха влизали или излизали в живота ми. За жените, които бях наранявал. За жените, които ме бяха наранявали. Не исках повече никого да наранявам или да нараняват мен. Стигаше ми морето. Стигаше ми вечер да ходя из баровете, да пия студена бира или да заложа на някой боксов мач. Изведнъж нещо ме докосна по рамото. Сепнах се. Скочих. Не ме очакваше, нали? Не очакваше, че ще те намеря и тук? Проследих те... Не ме ли очакваше? Много добре знаеш, че трябва да поговорим. Нали не си мислеше, че нещата ще приключат по този начин? Слепоочията ми започнаха да туптят. Крайниците ми омекнаха. Запалих цигара и протегнах дясната си ръка към нея. Реална беше. Тя беше. Слънцето капеше отгоре ми...

Пловдив е пълен с “барокови сгради” в цвят на кестени и нарове, инкрустирани с неврози, от които лъха: кънтежът от празни стаи, травми от детството и следобедни гледачки, чиито пръсти са боядисани в кана и имат вкус на презрели праскови и ориенталски сладкиши.

Може би около 72 часа съм бил в този възпален от маранята град през живота си. И усещанията ми винаги са били за: полепнала от пот риза по гърба ми заради силното слънце, мирис на кестени през есента и натрапчиво преследващи ме dejavu-та.

Лесно се оправях в този непознат за мене град. Рядко бърках посоките. Или ако се случваше да ги объркам, винаги стигах от там където съм дошъл.

Обикалях сам из баровете. Влизах и излизах от книжарниците. Купувах си книги. Забравях тези книги по пейките.

Наемах и хотелски стаи. Обслужваха ме винаги вежливо. Казваха ми така: “Но вие говорите много различно”. Говорех много различно. Разопаковах си багажа, отварях си бира или пушех. Обличах чиста и бяла риза и късно следобед излизах.

Излизах. Влизах в някой бар. Една вечер една жена ме заприказва. Не бях дошъл заради тази жена, но я оставих да ми приказва. Беше полупияна. Слушах я дълго, но нищо не запомних. Накрая се ометох.

Излязох навън. Минаваше полунощ. Пловдив в полунощ изглежда като елегантно опакован подарък. Повървях около 10 минути. Реших да спра такси. Спрях някакво такси. Казах му адреса на хотела. Шофьорът се засмя. Но хотелът ми бил малко по-надолу. Тръгнах надолу. Когато се прибрах, легнах по гръб на леглото и погледнах нагоре. Помня, че се завих с една плажна хавлия на края на леглото. Защо носех тази плажна хавлия? Не бих могъл да отговоря.

След 15 минути станах. Цигарите ми бяха свършили. Излязох навън. Намерих някакъв магазин и си купих цигари. Не ми се спеше. Пловдив е прекалено тих, за да спиш. Помня, че тръгнах по някаква широка улица, след това наляво, после надясно

Седнал съм в момента на един плажен шезлонг. Прибрах се от плаж, четох дълго Kirkegaard и се чувствам уморен. Водата беше доста студена и не се престрашиха да вляза да плувам. Купих си риба за вечеря, търся из програмите някой боксов мач. Няма. Обзалагам се с приятели за малки суми. И така ми загнива денят. Чета в момента “Хашиш в Марсилия” на Walter Benjamin и пия студена бира. Освен това си мисля за Ghost writer на Филип Рот. Мисля си, каква Смотана тема да развия, за да защитя докторат по литература. Повечето неща са ми омръзнали. Омръзнали, защото прекарвам дълго време в библиотеките. Съсипващи занимания. Прибирам се в Ателието ми всяка вечер с по 5 или 10 книги, уча усилено още старогръцки, за да ми помогне при Хайдегер и Хегел, и разбира се – латински. За уроци по Португалски просто нямам екзистенциално време. И така: бира, бокс и литература, това е моят хоризонт...

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.
Image CAPTCHA
Enter the characters shown in the image.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите