Бунт

Дата: 
четвъртък, 16 May, 2019
Категория: 

Всичко започва с едно кафе, с жълта есенна улица и с тъмно ноемврийско сърдито небе. Към това художникът авангардист би прибавил обърнат казан за боклук, ситен дъжд с плуващи в него сюрреалистични чадъри.

Това представляваше малката улица през следобеда, когато си спомних за това, което се случи на това място, една не толкова необикновена история, но заслужаваща си припомнянето. Разбира се, отдавна главните действащи лица ги няма. Кафето е пусто и старият продавач на щанда дреме. Вътре две-три баби от квартала сърбат кафе еспресо и споделят мисли за малките пенсии и цените на сиренето.

Преди известно време по улицата вървеше дългокос младеж с очила и черен чадър под мишница. Небето беше също така мрачно, но ситният дъжд изглежда не можеше да го накара да отвори чадъра. За негово извинение трябва да кажем, че беше студент и значи разсеян човек. Той спря пред кафенето и се подвоуми дали да влезе. Изглежда, че съобразяваше дали 80 стотинки за кафе си струват сушината вътре, но в този момент дъждът се усили и младежът прекрачи изтъркания дървен праг. Аз дръпнах пердето на прозореца и се опитах да се съсредоточа върху психологическите възгледи на Кларк Хал, които трудно асимилирах от един час насам. Въобще студията ми върху гещалт-психологията и когнитивното направление за списание “Наука” вървеше от трудно по-трудно. Реших да сляза да изпия едно кафе, а след това да продължа отново с работата си. По стълбите се сблъсках със съседката Лора, която тичаше нагоре:

– Асене, бягай... кафето изгоря!

Слисан, изскочих на улицата. Пред старовремското кафене, гордост на квартала, се бяха струпали десетина човека. Продавачът-кафеджия викаше прегракнало и сочеше нещо, тълпата роптаеше, от вътрешността на помещението излизаха кълбета дим. Чак по-късно забелязах момчето с чадъра. Стоеше сред групата мъже и гледаше към пламъците с отсъстващ поглед през очила с тънки рамки. Неколцина го държаха. Дочух думите на кафеджията:

– Влиза значи и нито поръчва, нито сяда. Оглежда се като в небрано лозе и не оставя чадъра... Викам му, бе, момче, нищо ли няма да пиеш... мълчи... и само ходи насам-натам. Аз, знаеш, вика, ще ти запаля кафето. То никому не е нужно и значи решено. Пречило му кафенето на господинчото! Той повече знае от бай ти Пешо кое как се прави! Пък съм сам и никой не минава. Само едно девойче притича. Вали дъжд. Той изкара от черния чадър ей туй шише и разля бензин. След това драсна клечката... Добре, че не успя да избяга мръсника!

В този момент почти едновременно пристигна пожарната и полицията. Пожарникарите започваха да гасят, а полицейските служители взеха очилатия младеж с чадъра и петима свидетели, сред които и мен. Сержантът караше бързо и чистачките ритмично разпръскваха шибащите водни струи. В другата патрулка видях на задната седалка младежа с очилата и чадъра с двама униформени отстрани.

В районното полицейско управление ни посрещна сравнително млад следовател с доста пооредяла коса и остър нос.

– Какво значи това? – попита той младежа, гледайки го сурово и някак си без учудване. – Палеж посред бял ден! Не помисли ли, че няма да можеш да избягаш?

– Не съм бягал – отвърна дрезгаво младежът и за пръв път чул гласа му, се учудих от служебния тон.

– Добре, не си бягал. А защо го направи?

Младежът мълчеше и гледаше отчуждено белезниците на ръцете си. Повикаха ни от коридора, където досега чакахме в стаята. Следователят ни разпита един по един за случая. Казах каквото знаех, а то беше малко. Един шишкав чичко взе образно да обяснява детайлите, които едва ли му бяха толкова ясни. В думите му често се срещаше угодническото “господин началник” и “разюздан морал”. Кой знае колко щеше да говори този “ревностен защитник на закона” против нравите на младите, ако в кабинета не бе влязъл един старши сержант:

– Господин майор, майка му е тук!

Като чу това младежът, който като че ли отсъстваше, се надигна.

– Нека влезе! А вие, дами и господа, изчакайте още минутка. Ще ми трябват имената, ЕГН-то и професиите ви. След това ще сте свободни.

Влезе майката. Бе тичала, дъждът я бе заварил на пътя, видът й бе окаян.

– Стамене, какво направи! – извика тя сърцераздирателно, когато го видя, сетне се обърна рязко към майора, разбрала с тънкия майчин усет, кой тук е най-главния и бързо започна да нарежда: – Господине, нека говоря с вас...

– Говорете – сухо я прекъсна следователят, – впрочем добре. Изведи го! – обърна се към старши сержанта: – Чакайте навън!

Когато вратата зад младежа с очилата и полицая се затвори, майката даде воля на сълзите си.

– Успокойте се! Кажете ми знаете ли защо синът ви е запалил това кафене? Болен ли е вашият Стамен?

– Почакайте – изхлипа жената, – не е това. Всичко ще обясня.

Тя прибра прошарените си коси назад и се помъчи да бъде спокойна – нещо което трудно й се отдаваше.

– Не е луд той – моят Стамен, а е... годеник.

– Моля? – надигна се от стола си следователят.

Ние, свидетелите, също бяхме шокирани от тези думи.

– Да, не ме мислете там за... някаква... вчера бе деня на сватбата му. Наредили се бяхме както му е ред. С кола отиде и взе булката, ходихме и в гражданското. После аз с баща му си отидохме у дома. А те продължили с автомобила. Спрели за малко пред едно кафене ли, магазинче ли. Стамен изскочил от колата да вземе цигари. А в този момент...

В съседната стая падна някакъв тежък предмет. Жената изхлипа. Следователят беше станал:

– А после?

– После ли? – внезапно изкрещя майката. – В същия момент някакъв голям камион връхлетял върху колата им. А той бил там, Стамен, и гледал как дреболиите й се смесили с кървавия воал!

Всички присъстващи бяхме потресени. Мълчеше и следователят. Навън също бе утихнало. Падаше есенната нощ. След 15 минути, когато ни записаха, бяхме освободени и си тръгнах за вкъщи. Мислех, че кафенето на нашата улица е изгоряло, но се лъжех – почти нищо му нямаше. Спасили го бяха. Сега пак съм седнал да пиша статия и изучавам възгледите на някакъв грузински психолог, та си спомних за това. Че понякога сградите са къде по-устойчиви. Хората си отиват или живеят с разбити сърца, а сградите остават. Като кварталното кафе.

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.
Image CAPTCHA
Enter the characters shown in the image.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите