Белият косъм

Дата: 
петък, 24 June, 2016
Категория: 

Белият косъм

Колата още не беше набрала скорост и Ангел подхвана разговора, отлаган поради обстоятелствата дълго време. Сега му се падна на слука и той не я пропусна.

– Нали ти казах, че щом си станал следовател в район, на територията на който има мина, рано или късно долу по галериите заедно ще вървим – подхвърли ми той. – Не вярваше, за нищо на света казваше под земята или в “дъното на ада” няма да слезеш! ха сега да те видя, може и на барут да замирише…

С Ангел Хулев се познаваме отдавна. От малък се влюби в миньорската професия, специален техникум изкара, от работник до началник смяна достигна. И когато щяха да му поверяват минен участък, стана оперативен работник в полицията. Трудно се раздели с хората, които обичаше и го обичаха. Но после свикна, всеки ден беше пак сред тях, макар и с нови функции и задачи. Пък и характерът му е такъв, че го прави желан събеседник, умее да се шегува и сам понася шеги.

– Сега, батинка, ще ти покажа къде сме поставяли национални рекорди в линейни метри и кубици. Само че опипай пак пистолета, може да ти потрябва, тази разходка изглежда няма да ни донесе нищо добро.

Интересен човек! Знае къде отиваме в три часа след полунощ, добре разбира сериозността на обстановката и пак намира сили да се шегува.

– Да беше подал да запалим от твоите, а? Кутията ми остана в дежурната стая!

– Може, може, щом е за успокоение на разтревожения ближен, всичко давам.

Унесен в насладата от ароматния тютюн, Ангел замълча. Купето на колата бързо се изпълни с пушек. Открехнахме прозорците. В мисълта ми отново изплюваха редовете на съобщението, записано в тетрадката на дежурния офицер. И за сетен път главата ми се пръскаше от недоумението пред странното произшествие в минния участък: Около 2 часа след полунощ зарядчикът Продан бил спуснат долу, на 400 метра под земята, да включи батериите. Но още при излизането от клетката на асансьора забелязал на 20 метра пред себе си светлина от електрическа лампа или прожектор, идващи от галерията, която води към склада за взривни материали. Угасил собствената си лампа, угаснала и другата. Подал веднага сигнал и бил изтеглен на повърхността от дежурния хаспелист.

– Ангеле, има ли друг изход или вход към този хоризонт, както го наричаш, освен с хаспела?

– Има, по аварийните стълби, но това би отнело много време и едва ли някой ще тръгне да слиза оттам или да се качва.

– Тогава може би някой от работниците е останал вътре от последната смяна и в почивния ден иска да прави нещо, вероятно да вземе взрив от склада и да го изнесе…

– Следва да се очаква – прекъсва ме Ангел, – че е имал намерение да убие зарядчика, да подаде сигнал на хаспелиста и да излезе с клетката горе, а там гората е близко…

Надвеси се зад гърба ми и в полумрака на купето усетих неспокойствие и в неговите думи. Въпреки това каза, че за миньорите от този участък гарантира, познава ги добре. И все пак…

Ангел отново замълча. И той дълбоко в себе си таеше нещо, но беше по-уверен, познаваше участъка, хиляди пъти беше слизал под земята.

– Тогава остава да допуснем, че някой нарочно е слязъл, за да се сдобие с взрив, в последно време атентати колкото искаш по целия свят. Не правим изключение и ние.

– А може и камъни да троши в близката кариера – пресече ме Ангел. – Даже и риба ловят с взрив в близките реки.

Ето ни и в минното селище. Посреща ни минния полицай Петър Узунов. Вземаме го и се насочваме към участъка. Там са хаспелистът и зарядчикът. А наоколо е гъста и тъмна гора.

– Господин следовател, ето това е момчето, слизало долу и казва, че е видяло светлина откъм галерията на взривния склад. След като ни уведомиха, слязохме долу с още двама миньори от друг участък, огледах набързо и видях, че пресни стъпки от обувки или ботуши водят към взривния склад. Ето защо веднага докладвах на дежурния. Заповядайте какво да правим по-нататък, двама от моите хора, въоръжени, охраняват входа на рудника.

Да заповядам, бай Петре, ама да е нещо навънка, дето съм го виждал – мисля си и поглеждам към Ангел. Аз в мината за първи път ще слизам и минна галерия само на кино съм виждал и в тримесечната следователска школа една лекция за разследване на аварии в мина съм слушал.

И все пак, като ръководител на огледа, давам нареждане:

– Огледа при всички случаи ще осъществим. Групата ще ръководи господин Хулев. Ще слязат още експерта, полицая и зарядчика, другите остават край изхода.

В гардеробната навлякохме миньорски доспехи и тръгнахме по пътеката към хаспела. Хаспелистът зае мястото си.

– Господин следовател, ама аз за какво пак да слизам… Бай Петър добре знае мястото…

Зарядчикът е побледнял като ленено платно. Лицето на оскъдната светлина изглежда восъчно.

– Продане, съвземи се, друг път сам си слизал – прекъсна го Ангел и пред него зареди пистолета си за кураж. – Има господа, които аз първи път през живота си ще слизат под земята и пак не се плашат, а ти?

Пак намери време да се захване с мене. Но този път е сериозен и просто вдъхва кураж. А експертът мълчи, той и друг път е слизал да прави снимки и изземва следи, но по известни трудови злополуки.

Заехме местата си в клетката, меденият глас на камбанката прозвуча и разкъса мрака наоколо. След миг започна едно безкрайно спускане надолу в бездната. Тъмнина и влага усетих с цялото си същество. Тук-таме проблясваха лампи, очертаваха се дървени плетеници.

Стори ми се, че слизахме цяла вечност. Изведнъж клетката се установи сред площадка, огряна от светлини на електрически лампи. А наоколо, към няколкото галерии, пълен мрак. Ангел остави полицая и зарядчика близо до клетката, а ние тримата, със запалени лампи на каските и пистолети в ръце, на разстояние един от друг, тръгнахме по една от галериите. На около 200 метра настигнах Ангел пред една дъсчена ограда, преграждаща галерията:

– Тук е склада – каза Ангел, докато се навеждаше да вдигне една дъска, която падна на земята пред него още щом я пипна с ръка.

Изтръпнах от напрежение – отворът беше достатъчно голям, за да влезе човек в склада. А дъската беше прясно разкована, катинарът на вратата си стоеше целомъдрен, въобще наоколо всичко друго беше добре запазено и най-вече много пресни стъпки от и за склада.

– Следите може и да са пресни, но най-вероятно не са – заключи Ангел, – влагата ги поддържа такива.

– Това е правдоподобно – подкрепи го експертът, – но тази дъска и неразборията в склада?

Извършихме оглед внимателно, направихме и снимки. Убеден бях, че се касае до сериозен случай. Това още повече засили изненадата ми, когато Ангел весело каза:

– Сега му е времето да си направим и една снимка с господин следователя за спомен. Миньор може и да не стане, но хубаво кръщение в мината му се падна. Моля ви, господин експерт, да ни заснемете пред взривния склад. Тук снимките не са разрешени, но освен диверсанта, друг няма да ни види.

Докато се усетя Ангел ме придърпа близо до себе си и капитан Асен Илиев нямаше друг избор, освен да ни щракне за спомен. Пустият му Ангел, влезе ли му нещо в главата, спиране няма. В галерията се разнесе мощния му глас, прикрит досега в шепот:

– Хайде дружино, остана ни вече последната схватка и да видим резултата – ние него или той нас е победил?

Тръгнахме обратно към площадката. Решението на Ангел ни завладя и забравихме всякаква предпазливост. Отидохме до клетката и по указание на Ангел се наредихме с лице към табелката с надпис “Спазвай правилата за безопасност на труда”. Загасихме нашите лампи, остана само неговата. А той я светна няколко пъти по посока на табелата и я угаси. После накара и Продан да направи същото. Видял, че отражението в табелката прави лъч към галерията с взрива, зарядчикът сконфузено проговори:

– Брей, ама то от моята лампа се образува светлината към другата галерия…

– Изглежда отскоро си на тази работа и на страха гледаш с големи очи – подхвърли му Ангел.

– Ами не съм от много време, от три месеца съм тук и отскоро съм зарядчик. Както я виждам работата, утре трябва да подавам заявление да напускам, ще ме скъсат от задявки колегите.

Ангел го остави да се тюхка, а мене поведе настрана:

– Слушай, още в началото, когато се получи сигналът, си помислих, че се е заблудил този младеж. Но исках все пак да проверим всичко. Съображения има много, виждаш какъв е животът. Първо няма откъде да влезе чужд човек, който не работи в рудника. Входът е един, аварийният излиза на по-горен хоризонт и пак към клетката води. Миньорите познавам добре, почти във всички складове има такива дъски. Понякога заведущ складовете отсъстват и миньорите сами си вземат колкото им трябва взрив в присъствието на бригадирите. На кой му е потребен взрив в повече? Ако поиска някой камък да ломи, дават му и капсули, стига да е правоспособен или да си осигури бомбаджия. Е, понякога и за риба залагат, но един-двама се опариха, та другите стряха. Това е, брат ми, нощното приключение и неговият край. А сега хайде към стола, нова смяна идва вече на закуска. Ще пием по един топъл чай и у дома. Не ти проверих косата да видя дали не се е появил поне един бял косъм, но сам виждаш, че моята вече сребрее. Поне за един от белите косми съм сигурен, че е от първото ми слизане в рудника.

-------------------

Из “Редове от бележника на следователя”, Бургас, 2010 г.

-------------------

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.
Image CAPTCHA
Enter the characters shown in the image.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите