Пътят на съдбата е наниз от мигове...

Пътят на съдбата е наниз от мигове...

За сборника на Иван Христов „Родопски разкази“ (изд. „Български писател“, 2025 г.).

За новоизлезлия сборник на Иван Христов „Родопски разкази“ (изд. „Български писател“, 2025 г.), литературният критик Благовеста Касабова отбелязва: „Книгите му... излъчват аромата на природата, вярванията, нравите и традициите на българите от недалечното минало и днешното време. Характерните белези на времето са плътно изобразени, фабулата е интересно разгърната, образите са самобитни и изпълнени с живот, езикът е многоцветен и емоционално пластичен. Авторът умее майсторски да пресътворява художествени образи, както и да акцентува върху душевността и психологията им“...

Да, Иван Христов е сред отдавна утвърдените майстори на словото в съвременната българска литература. Създаденото изпод перото му, заедно с творбите на цяла плеяда запомнящи се имена, надграждат „родопския“ духовен хоризонт в нашата литература. В това отношение могат да се изброят редица автори: след Николай Хайтов ще спомена Светозар Казанджиев, Мюмюн Тахир, Лияна Фероли, Димитър Златев, Елена Алекова, Васил Венински, Невин Садъкова, Филип Марински и т.н. По-важното обаче е друго: че темата за Родопа и нейните люде не избледнява, не затихва и не губи своята кристална духовна същност. Майсторски вплетена в искрения контекст на писмената, привличащи в хаоса на дните ни залутания читателски поглед. Планината, родена от пренареждането на света преди неизброими векове и благословена за бъдещо време, е обединяващ символ на три пласта в променливата обществена пирамида: историческия, социалния и интелектуалния. Заедно с тях и дълбоко в същността им, се моделира чрез тежкия труд, омайния фолклор и личните щения на планинеца. Едновременно верен на семейните традиции, нрави, обичаи и... подочул отнякъде, че долу, в миньорските градчета, се търсят още работници. Че познатото ежедневие може да се замени и с друго, без непременно да се зачерква старото. Че прегърбеният труд из нивите и днес ще даде хляб. Но прекраченият праг на школото в някое скрито из планинските гънки село ще нахрани ума и ще отвори детските очи за света далече отвъд насрещния рид: „Започнах учебните занятия – спомня си писателят в „Даскалски неволи“ – в една от долните стаи на общината, която приличаше повече на обор, отколкото на място, където ще се учат деца. По-късно се преместихме в училището. Имах 14 ученика. Всички бяха бедно облечени – с цървули, навуща, потури, салтамарки и калпаци. Учебниците си носеха в скъсани торбички. Въпреки немотията децата бяха будни и се учеха добре. Преподаването беше примитивно, нямаше никакви учебни пособия, освен една гола стая, с няколко стари чинове и малка маса за учителя.“

Привидно героите на Иван Христов са „обикновени“ хора, запечатали присъствието си в различни мигове на битието. Както навсякъде по света, то не е еднозначно и монотонно, а тук, в родопската сага от преплитащи се събития, е понякога сърцераздирателно и удавено в мъка. Далеч от всякакви морални норми и възгледи, така характерни за тогавашната „просветена“ Европа:

Хей, турци вървят, Русо мари,
хей, турци вървят, Руса говорят:
– Хвърли си детето, да го стъпчем,
Русо мари, с врането коне.
– Как да го хвърля, турци,
кога ми е рожба от сърце...
„Вълчанова люлка“

В разказите от новия сборник среща си дават фолклорът с историческата достоверност, реалността, често пъти останала назад в годините, с авторовите схващания за човещина и добротворство. За противостояние на злото срещу трудно извоюваното в труд, лишения и скършени надежди добро. Пред нас се изправят груби, раснали сред лишения и нямане човеци, запазващи обаче личното си достойнство и чест. Апологети на привидно овехтелия, но негубещ животворния си полъх кодекс за семейна чест. За родова кръв, национална принадлежност и смисъл на съществуването си. Привидният примитивизъм на героите отстъпва пред душевната им чистота и открито споделени помисли. Пред архаични ценности, сплотяващи индивидуално тленното в спасителна общност – със свои правила, религиозна цялост и физическа закрила. Разказите на Иван Христов неволно припомнят и за отминали политически катаклизми, местени граници, етническо напрежение с ръка върху пищова. Затова не ще е пресилено, ако определим необятната родопска тема и като изстрадан витраж на мисловния и бунтовен стоицизъм. Чрез които в изпитания, себеотдаване и лутане личността се доближава до своя Създател и тайнството на загадката „живот“. Защо съществуваме тук, в кремъчното сърце на планината и какво да оставим на идващите нови поколения, преди да се стопим във вечността...

Сборникът „Родопски разкази“ на Иван Христов носи по страниците си още редица дълбоко осмислени и философски подплатени теми. Сред тях е красотата на любовта – „Злата“, „Манол Макрелата“, „Изгнаник“; покорява ни горещата, непокорна българска кръв в „Кръстен знак“ и в „Съдба“, героят на който разказ коленичи само пред своя си Бог; тук е мотивът за възмездието, неотменно сполитащо всяко зло в „Непростим грях“ и „Орлово проклятие“. Но не можем да не оценим и непринудения му хумор, вплетен съвсем ненатрапчиво в „Лъжец“, „Нако“, „Изповед“, а и цяла галерия още творби с различно по смисъл, но еднакво по гражданска стойност тематично значение. Можем да оприличим книгата на цветно съчетание от фактологична достоверност и ярък емоционален фон. В който светлосенките на случилото се, мисълта за него и прецизното психологическо внушение оприличават подбраните сюжети на коловози на нечия орис, лъкатушещи в праха на отредената им орис...

Преди години бях писал, че времената се спояват, обединяват и се превръщат във фундамент за бъдните епохи. Смело твърдя, че „Родопски разкази“ на Иван Христов са вече достойна градивна част от този фундамент. Ще припомня и нещо друго – планината Родопа е само малка част от неспокойната ни планета там някъде, на Балканите. Но в описаните случки местните сюжети са и снимки на действителност, която може да пулсира навсякъде, по всички континенти. Привидно регионалното е само малка сцена, върху която животът, както винаги е било, чрез перото на автора моделира символа на човешкото в човека. На милосърдието, всеопрощението и правото да простиш за сторена неправда. Затова творческата идея на Христов надхвърля многократно „снимките“ на нещо видяно, или чуто някога в раздумка. Книгата е като свеж полъх в динамиката на забързания ни ХХI век, който пълни душата на читателите от различни възрасти със смиреност и желание за тих размисъл...

------------
Иван Д. Христов, „Родопски разкази“, изд. „Български писател“, С., 2025.
------------