Българското село през погледа на Кирил Кадийски в сонетния му триптих “Разнищен спомен”

Българското село през погледа на Кирил Кадийски в сонетния му триптих „Разнищен спомен”

В историята на нашия народ българското село, което живее някак встрани от динамичното градско пространство, успява в продължение на векове да съхрани нравствените и духовните устои на българина – с патриархалния порядък в семейството, с изконните му традиции и обичаи, с православната религия, която той следва като морален кодекс, с усета на човека за красота, вложен в произведенията на различните занаяти, предавани от дядовци на синове и внуци. Животът в българското село винаги е носил в себе си колективното начало – по сборове и седенки, на хорото, в църквата, та дори и в мъжката територия на кръчмата. Затова жителите му се чувстват като едно голямо общо семейство и както във всяко семейство има и добри, и лоши години, и радостни и скръбни събития, така е и в селото – времето сякаш свише бележи едни с добри дела, а други – като вечно създаващи някакви проблеми. В българската литература темата за живота в селото е широко и многократно интерпретирана като символ на българската идентичност и народопсихология, като територия на труд и проява на творчество върху благодатното платно на земята, като метафора за високи етични ценности и знак за човешка устойчивост в битката с природните стихии, въпреки сблъсъците между различните му прослойки и навлизащите социални промени под натиска на времето. Такова е то в прозата на Иван Вазов, Тодор Влайков, Елин Пелин, Йордан Йовков, Георги Караславов..., в поезията на Петко Р. Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, Пейо Яворов... Според Антоанета Алипиева обаче от 80-те години на ХХ век насам „селото изчезва като традиционен гръбнак на българската литература”. И това е вярно, но мисля, че новите обществени условия в т. н. „демокрация” на ХХI век възраждат тази тема в нашето съвремие, която „наднича” в произведенията на много нови български поети чрез мрачните си, самотни и тънещи в разруха български села с разбитите прозорци на някогашните красиви селски къщи, от които ни гледат духовете на онези, които отдавна са се преселили в селското гробище. Защото днешните български села са в кома и едно по едно се преселват в небитието. Статистиката от 2016 г. сочи, че близо 600 села вече са изчезнали от картата на България, а някои са останали само с по един или двама жители.

Въпреки че поезията на Кирил Кадийски се разглежда предимно като градски тип творчество, което поставя урбанистични проблеми с философска насоченост, темата за съдбата на българското село дълбоко го вълнува, не само защото и той е роден на село, но и защото като творец се чувства длъжен да бие камбаната на Словото с такава сила, която да застави властимащите да се опитат да спасят поне онова, което е останало от него. Затова в сонетния си триптих „Разнищен спомен” той с особена острота насочва вниманието на читателя към трагизма на този факт в съвременната ни история. В творбите си поетът включва цяла поредица от образи-символи на смъртта, акцентувани и чрез отсъствието на човешки лица, за да се постави акцент върху най-болезнения факт – обезлюдяването на българските села. Дори заглавието на триптиха – „Разнищен спомен” – носи своите мрачни внушения. Представата за спомена обикновено се свързва с нещо видяно или преживяно в миналото, т.е. това, за което се говори, вече реално не присъства в настоящето:

Разнищен спомен 1

Жълтее речището сухо – змийска кожа,
изсулена сред ниви и лъки; тук-там
се мяркат локви – люспи слюдесто припламващи.
Белее се селце – лениво ровещи в прахта кокошки.

Охтичавото пладне кашля хрипкаво и храчи
дрипливи макове по спечения синор;
напукан от криле на прималнели птици – сводът син
се лющи: избеляла фреска във вселенския параклис.

А вечер гарваните тръгват в бойна акция
да ръфат слънцето... И пада душна нощ. Небесната акация
расте, отрупана от звездното жужене... Като в транс

горчи в устата ти. И сетивата всуе мъчат се да си починат.
Но не – и злото няма все да тържествува: месечината
лъжица мед е в кацата с катран.

И трите сонета задават представата за трагичната участ на българското село през призмата на поредица от символични образи, които чрез подтекста си говорят много повече от директно изказаното слово. Символичното съдържание на поетическия образ не само е много по-широко от неговото конкретно логическо значение, но е и емоционално оцветено, което подпомага многоаспектното осмисляне на заложената в символа информация. Затова и К. Кадийски включва подобни образи още в началния катрен на първия сонет, които въздействат необичайно силно и стресиращо: „Жълтее речището сухо – змийска кожа, изсулена сред ниви и лъки...” Жълтото, за разлика от зеленото, превръща полето в „нова кожа” на земята, обвързвайки я със знаците на агонията и смъртта. Използваната хиперболизирана форма на съществителното „река” („речището”), чието водно корито сега е пресъхнало, отвежда към представата за нейното минало пълноводие, изпълвало с живот и благодат полето около това днешно „бяло селце”, чийто цвят също е знак за смърт. Някогашните зелени ниви и лъки, натежали от плод и от шумната врява на полските работници, сега са придобили жълтия вид на мъртвата и никому ненужна „змийска кожа” (змията – стар първичен бог от преди появата на религиите), захвърлена сред изоставеното поле. В рисунъка на сегашното българско село Кирил Кадийски не включва нито един образ, който да асоциира някакво човешко присъствие. Мястото на хората е заето от ровещите в праха (прах – остатък от някогашен материален свят) кокошки – праобраз на психопомпос, който съпровожда душите в пространството на отвъдното. Затова в традициите на селото тя се пренася в жертва, за да установи връзка с мъртвите. Самото село е придобило вида на „фреска във вселенския параклис”, на част от „небесната акация” (метафора на трънения венец на Христос), а „охтичавото пладне”, което „кашля хрипкаво и храчи” върху спечения синор с „прималнели птици”, говори за смъртоносна болест, от която няма спасение. С настъпването на вечерта (преходен период преди мрака на нощта-смърт), пристигат гарваните (символен знак на зло, нещастие и смърт) и „ръфат слънцето”, единствения източник на живот за земята. Болката на лирическия говорител, породена от видяното, „като транс горчи в устата” му, а натежалите му от мъка сетива „всуе мъчат се да си починат”. Семантичната връзка между първия и втория сонет в триптиха се осъществява чрез образа на кокошките и с повтореното словосъчетание „Белее се селце...”:

Разнищен спомен 2

Бодли и бурени... Оглозган конски череп на плета стърчи унило:
разсъхната гъдулка, на която и да върже струни летният порой,
пак няма да изплаче мъката... Чия ли мъка?... Зной.
И спънат кон – да не избяга с него времето ли? Сън. Мъртвило.

Мълчи животът – най-усърдният помощник на смъртта, уви!
И чучело наднича през плета; или е циганинът, в палещото пладне
решил косата на смъртта най-после да открадне...
Защо? Смъртта хиляда начина си има да ни умъртви.

Безлюдие. Безверие. Безвремие. Белее се селце –
кокошки, ровещи лениво пред вратата
на Бога, с клюмнали от жегата ръждиви гребени...

Пустее гробището; сенките на кръстовете – селянки, разперили ръце –
безмълвно са се вкопчили в земята:
единствени, които жалят тук за своите погребани.

Драматизмът на състоянието, в което се намира българското село, е подсилен във втория сонет на триптиха с поредица от безглаголни изречения, които са знак за отсъствие на движение, на живот („Бодли и бурени...”, „Сън. Мъртвило.”, „Безлюдие. Безвремие. Безверие.”), а асонансът на звука „б”, създава асоциации за барабанен откос, който буди тревога и отваря сетивата на читателя за внушенията, които носят другите детайли на текста. Смъртта сякаш отдавна е станала господарка в българското село – оголеният конски череп върху плета, разсъхналата се гъдулка, неспособна вече „да изплаче мъката”, чучелото (символ на злото), което като циганин наднича през плета, сякаш иска да открадне и последното живо нещо в селото, кокошките с клюмналите от жегата ръждиви (знак за разпад и рушене) гребени – в своята съвкупност акцентуват и подсилват внушенията за преход от живота към смъртта. Разтърсващ е финалът на сонета – в запустялото гробище отдавна никой не е идвал, за да напомни на мъртвите, че все още има живи, които мислят за тях. Кръстовете, някога символизирали дървото на живота, а в сонета на К. Кадийски – превърнати в метафоричен образ на мост, по който минават душите на мъртвите, като двете му „крила” ги насочват на запад или на изток според делата им в изтеклото вече време на техния живот, са се вкопчили безмълвно и здраво в земята. Единствено те, бездушните, жалеят за своите погребани. Семантичната връзка между втория и третия сонет е осъществена с повтореното (макар и частично променено) безглаголно изречение „Безветрие. Безлюдие. Безвремие...”:

Разнищен спомен 3

Спокойни вирове. И в сенчестия здрач над тях – глави на биволи:
ведра, с които дяволите в ада
катрана врящ навярно са разливали,
а тук незрими ангели се мъчат да измъкнат мъничко прохлада.

Трепери жълта мараня; спаружени копи като къртичини
стърчат – кой рови из зелените подземия на лятото и от кого ли
се крие? Кой се лута сред руините кирпичени
на залеза? Кой в мрака като нерви пак звездите ще оголи?

Безветрие. Безлюдие. Безвремие... Животът колко пъти ще
напомня и на живи, и на мъртви близкото им бъдеще?! –
отколе и реалност, и надежди тук се сриват...

С какви ли не потайни светове пламти Вселената,
а те дори не подозират, че в зелената
Земя отдавна е натъпкан експлозивът –

за новия космичен взрив!

Съдържанието на сонетите в триптиха е изградено по линията на възходящата градация в рисунъка на трагичното състояние на българското село, като чрез различните метафорични образи и аналогии все по-здраво поетът го обвързва с внушенията за тоталното му изчезване. „Разнищен спомен 3” представя кулминацията на тази градация. Началното спокойствие („Спокойни вирове.”) е само привидно. Поднесените веднага след това детайли на описанието постепенно събуждат асоциации за отдавна настъпила смърт – над „спаружените копи като къртичини (символ на древния лабиринт на Дедал, в който Минотавърът се храни с човешки жертви) трепери „жълта мараня”; царящото наоколо „безвремие” и „безлюдие” е допълнено с нов детайл – „безветрие”, което натоварва картината с още по-осезаема липса на движение, а сравнените сенки над извора с глави на биволи, използвани като ведра за пренасянето на катрана от дяволите в ада, въздействат потискащо и будят съхранени вече в паметта ни представи за Дантевия ад. Поредицата от реторични въпроси – „кой се лута...”, „кой рови...”, „от кого се крие...” – напластява щрихите на метафизичното и имагинерното, за да наложи в съзнанието на читателя представата за „близкото бъдеще” на смъртта, в която „се сриват” реалността и надеждите. И ако до този момент сред „изчистената” вече от човешко присъствие природа все пак се събуждат някакви наченки на нов живот („зелените подземия на лятото”), оказва се, че на смърт е обречено не само селото, а и цялата Земя:

... в зелената
Земя отдавна е натъпкан експлозивът –

за новия космичен взрив!

Сонетният триптих „Разнищен спомен” звучи като един разтърсващ с драматичната си трагичност словесен реквием за българското село, но и като предупреждение, че с неговата смърт ще си отиде от живота и цялата наша планета. Вероятно Кирил Кадийски е писал триптиха с надеждата да предизвика някаква обществена реакция във връзка със случващото се в българските села. Обществото обаче мълчи, а за съжаление – политиците не четат поезия.

------------