Е-списание

На пристанището ме чака лодка.
Платната са криле без посока,
отразени в червена локва,
прокапала с кръвта на живота.

Двеста разпилени стъкълца
по дъното на синята тревога
носят разпокъсани слънца
светили до пълна изнемога.

Ако можеха тези вълни да измият тъгата...
По вода, ако можех да ходя, веднага бих тръгнала...
Ето, скри се поредният кораб, покри го водата...
Зад гърба ми се моли жена “Само Бог да го върне...”

Усещам още рано сутринта,
че някак пагубно денят започва.
Часовникът е със една стрелка.
Часът е страшен – три шестици точно.