Крилете свенливо отричат, че някога с тях съм летял. Морето твърди, че е плитко. Небето – че няма олтар.
За да видя пак пред мен полетата от детство, с онзи цвят зелен и мириса на вечност.
Аз съм сблъсък. Аз съм стена. Аз съм усмирителна риза. И онази онази тъга, която във никакви думи не влиза.
Да помълчим. Да се помолим за света, във който сме родени. Да се сгушим в неговите корени – там никога не е студено.
О, мои бедни богове, кой облече ви в доспехите на смъртни? Във битката със сетния ви ден...
Измориха се старите. Оставиха сабите. Ние поехме караула на времето.
По периферията сме – хванете се за нещо, ако можете!
Виж! Натежал е класът! Ще има и жътва, и сити. За път – за всякакъв път, ще месят хляба жените.
Варвари, какво ли ще ми вземете? Аз вече съм в номад превърнат! Кракът ми стъпил е във стремето, а конят ми е здрав и пъргав!
Пръстта не ще да се надигне с воя на тези, закопани преди нас. Мъртви са!
