Зевса

Учехме древногръцка литература и го нарекохме Гръмовержеца – съученика ми от гимназията Николай: 190 см, 130 кг – внушителни за времето размери.

Като дангалаците в класа, седяхме на последния чин на крайната редица да не пречим на другите с остриганите си глави.

Борбата за оцеляване с лютите учители и натежали от изисквания и вещаещи проблеми вкъщи училищни програми скрепиха дружбата ни навеки.

Най-вече заради обмена на информация по време на изпитвания и контролни. Като зубрилката на класа, съотношението беше 80 към 20, не знам как да го кажа – в моя полза или вреда.

По-скоро в полза на Зевса, защото той изкарваше тройка, четворка, дори петица, а аз – единица, заради подсказването. Това с единицата се случи няколко пъти – в началото на девети клас.

После се изхитрихме и никой от учителите не бе в състояние да усети потокът на информация от къде накъде течеше – наляво, надясно или напред. Информацията не можеше да потече назад, защото със Зевса седяхме на последния чин.

Общите трудности в дългите и тягостни учебни часове, натежали от напрежение, и бледата надежда, че контролното ще ни се размине, още по-силно ни сплотиха.

Времето и казармата не можаха да ни разделят по простата причина, че от една страна, връзката ни от гимназията беше силна, и от друга – попаднахме в едно поделение, но в различни роти, и двамата свързочници – той телефонист, аз радист.

Моята беше лесна (относително лесна) – не тичах из полето и горите, а се возех: радиостанцията беше инсталирана на джип с покривало от брезент и през зимата в станцията беше ледено, а през лятото – задушно, но не се налагаше да пускам телефонна линия няколко километра през дерета, храсти и треви.

Неговата беше трудна – едната катушка (огромна макара) с навит телефонен кабел висеше на гърба, резервната на гърдите му и трябваше да ги развие на бегом през планинска местност за трийсет минути, независимо дали беше лято, или зима, дали затъваше в прах и кал, или в сняг и лед.

Батарейните ни учеха, че девизът на свързочниците е: “Умри, но свръзка дай!”, а нашият отговор беше: “Нито умирам, нито свръзка давам и ако се получи – то ще е случайно...”.

Тъй като в казармата няма нищо случайно, а всичко си е уставно и закономерно, след няколко ареста ни вкараха в час – “и връзка давам, и ако трябва, ще умра!”, без да вярваме много, че ще го направим (визирам свръзката и умирачката).

Като ни раздаваха униформите, Зевса каза:

– Другарю старшина, панталонът ми е къс.

– Не ти е къс панталонът! – отговори старшината. – Краката ти са дълги.

Друг новобранец се обади:

– Другарю старшина, панталонът ми е дълъг.

– Не ти е дълъг панталонът! – отговори старшината. – Краката са ти къси.

Така и за обувките, и за куртките, и за кепетата, за всичко. Налучкахме нужните размери, като разменяхме помежду си целите или части от униформите и заприличахме що-годе на войници от непобедимата Българска народна армия.

На едно учение през февруари, Зевса така беше оплел кабелите в храстите, че трябваше да сляза от джипа и да му помогна да се отплете.

Щях да го подмина, но чух отдалече ръмжане и псувни, които надвиха шума на двигателя и го видях – висок, безпомощен, отслабнал, покрит със сняг сред ледените клони, опасан с черните кабели като терорист с експлозиви.

До клетвата отслабна с десет килограма, след половин година с още двайсет и от гръмовержец заприлича на новобранец – висок, слаб и постоянно гладен. Вафлите и лимонадата от лафката не бяха достатъчни да върнат божественото му тегло. Всъщност теглото му едва започваше...

Уволнихме се, аз завърших медицина, той – Строителния техникум, аз започнах работа като лекар в Бяла Слатина, той – като технически ръководител в София.

За онези години печелеше добре като работник, аз по-малко – като висшист. Ожени се, родиха му се трима синове, жена му го напусна и той се разболя от подагра. Жена му не се интересуваше от децата и синовете му останаха при него.

Той беше и баща, и майка, той беше всичко – изпращаше ги на училище, посрещаше ги, пазаруваше, переше, готвеше. Помагаха майка му и баща му, но непълноценно – бяха възрастни и болни.

Той се грижеше и за тях – ремонтираше къщата, прекопаваше градината, поправяше оградата и покрива, чистеше снега в двора. Изнерви се, ръцете му се изкривиха от артрита, побледня и още повече отслабна.

От предишния Гръмовержец остана усмивката – широка, блага, дори наивна. За разлика отпреди се появяваше рядко, на моменти – скръбна.

Лекувах го, лекувах и синовете му, които развиха неговата болест. Изнервен от трудностите, несгодите и болестта, серт и непримирим по генотип, от род и от шопския си произход, Зевса се скара с двама от синовете си и те напуснаха дома му.

Остана в къщата със средния си син. Опитах се да ги сдобря – младите бяха вироглави като баща си и отказаха да го потърсят.

Казах им колко лишения и трудности е преживял да ги отгледа, от колко неща се е лишил, за да са добре те, че несгодите и болестта го изнервят, че понякога е груб и невъздържан, но иначе е добър и милозлив човек.

Те гледаха нас встрани и мълчаха. Като гледах стиснатите им устни, хладните им погледи и изстинали лица, си мислех – колко късогледи и егоистични са понякога децата...

Наскоро Зевса ми се обади и ми каза, че се е пенсионирал. Живеел със средния син в бащиния си дом в Горна баня.

С пенсията от петстотин лева и още толкова от заплатата на сина нямал проблеми с парите, другите синове не се обаждали – в гласа му прозвуча бащина загриженост и болка.

Замълча и допълни – не е получавал наскоро кризи, чувствал се добре...

Какво му трябва повече на човек четиридесет и пет години след гимназията, че да не е добре – си помислих, – като си има дом, пенсия и син, с който да дели нощната самота, защото през деня – иди-дойди, човек се залъже с едно, с друго, но през нощта става тежко – всички хора спят, а ти си мислиш за гимназията, за казармата, за живота, за децата и ти става тъжно, и ти става болно, че животът така някак си изтича, без да го усетиш, въпреки че си живял дълго, ти нищо не разбра, много даде, а нищо не получи и един ден, когато съвсем отпаднеш, като майка ти и баща ти, кой ще ти подаде ръка да се качиш по стълбите, кой ще ти даде канче с чай и ще разтрие гърба ти с ракия, като настинеш, кой ще поправи покрива на къщата, кой ще прекопае градината, кой ще изрине снега в двора?

И убива пустото легло, и е корава пустата възглавница, пречат ти да заспиш.

Обърнеш се настрани, размачкаш възглавницата и притихнеш, но пак не можеш да заспиш – пречи ти часовникът, който цъка до главата ти и дели живота на секунди.

Стиснеш зъби, теглиш една тиха майна, да не събудиш сина, който спи в съседната стая, и пророниш сълза, загледан в мрака, заслушан в безмълвната нощна тишина...