Театърът – любов, призвание и съдба

За да останеш, за да си полезен,
За да те има и след теб дори...
В. Ханчев

Един древен мъдрец е казал: “ Животът е кратък, изкуството е вечно.” Човекът временно пребивава на земята. Той идва на белия свят с определена мисия, израства физически и духовно, бори се с трудностите и несгодите и след известно време се пренася в небитието. Неговите черти се съхраняват в образите на децата и внуците му. Вечно и непреходно остава това, което е сътворил през живота си. То ще се предава на идните поколения.

И в залеза на дните си човек може да осмисли живота си, да го направи полезен за себе си и за другите. Силно впечатление ми направи изказването на герой от телевизионен филм, който заяви: “ Важното е не смисълът на живота, а усещането, че живееш.”

С напредването на възрастта намаляват физическите сили, ограничава се възможността за пълноценен живот. Тогава остават споменът и равносметката за изминатия жизнен път. Питаш се каква следа ще оставиш след себе си? С какво ще те запомнят хората?

Улисани в трудното ежедневие, младите понякога забравят онези, които са на пенсионна възраст, но са отдали силите и способностите си в полезно дело за обществото. Единствен щит срещу забравата са писменото слово и фотографиите. Те винаги ще напомнят за човека, за творческата личност на актьора Петър Велчев, посветил повече от 40 години на театъра, претворил над 300 роли, положил силите си за успехите на театралната самодейност и предаванията на радио “Варна”

* * *

Годините се нижат една след друга. Времето следва неуморния си ход. Актьорът, прикован на инвалидния си стол, продължава да живее със спомена за миналото, за активната си дейност на сцените на редица провинциални театри. Затворен между четири стени, той се чувства самотен и забравен. До него непрекъснато бди вярната му спътница в живота. Благодарен е за всичко, което Анастасия е направила за дома, семейството, децата и внуците.

Вече четвърт век Петър Велчев не е на театралната сцена сред колегите си и любимите си роли. С болка актьорът заявява: “Лошото в нашата професия е, че изкуството ни се забравя. Помнят го само твоите съвременници. След това те си отиват. Отиват си и спомените. Отиват си и впечатленията. И вече никой не те знае.”

Избелелите изрезки от вестниците съдържат отзиви за дейността на актьора и следата, която е оставил в театъра. Те разказват за неговата скромност, трудолюбие и отдаденост на любимата професия. Снимките са запечатали хубавата му снажна фигура, големите пламтящи очи, неговия скрит, но изгарящ темперамент.

На тържеството, устроено по случай неговия 80 годишен юбилей и премиерата на книгата му “Един живот като другите и не съвсем” Велчев заявява: “ Четиридесет и няколко години оттук аз съм раздавал душата си, любовта си, сърцето си на вас, моите зрители, и тази вечер аз се прощавам и с вас, и с моите герои.” В словото си Сия Папазова, драматург на театър “Стоян Бъчваров” – Варна, се обръща към юбиляра с думите: “ Дори целият ти живот да беше се изправил срещу теб, ти пак щеше да станеш актьор, защото това е вътре в тебе, в самата ти същност.”

Възниква въпросът как се е зародил интересът на Велчев към театралното изкуство. Вероятно той го носи в гена си, наследил го е от предците си, всмукал го е от атмосферата на родния край.

* * *

Петър Стефанов Велчев е роден на 3 ноември 1920 година в Силистра. Градът е разположен в североизточния край на България, върху ниска тераса на река Дунав. От него започва и сухопътната ни граница с Румъния.

Никой от нашите крайдунавски градове не може да съперничи на многовековната Силистра, на нейната изпълнена с важни събития история. Градът е възникнал върху основите на римското селище Дуросторум. От третия до шестия век е добре укрепен и има важно военно и икономическо значение. При създаване на славянобългарската държава начело с хан Аспарух влиза в нейните предели. През Средновековието носи името Дръстър, а след падането му под турска власт става известен с името Силистра.

На един от най-красивите хълмове край града се намира “Меджиди табия” – добре запазена турска отбранителна крепост, датираща от 1847 година. Сега там е подредена музейна експозиция, свързана с историческото минало. Гордост за силистренци е и гробницата от четвърти век, забележителна с античните си рисунки.

През 1877 година градчето е освободено от руските войски. От 1913 до 1940 година Силистра е в пределите на Румъния. Днес крайдунавското ни селище е красив и модерен град, който в същото време съхранява следите от своята многолика и интересна история.

* * *

През детските и юношески години на бъдещия актьор родният му град е под румънска власт.

Велчев израства в патриархално семейство, в което цари уважение между членовете, почит към възрастните, спазване на традициите. Баща му е бил обущар. Той не само е проявявал талант в професията си, но е бил и човек с висок морал. За това споменава актьорът в автобиографичната си книга. Когато обущарят разбира, че един неграмотен турчин му е дал за закупената стока монети с по-висока стойност, изпраща да му върнат дадените в повече пари. Бащата се е отличавал с любознателност. Обичал е да чете при светлината на газена лампа. Интересни са възпитателните му методи. Никога не е биел сина си, а му е обяснявал до какви фатални последици може да се стигне след неразумните постъпки. Внушавал му да не се огъва пред трудностите. Ако веднъж не сполучи, да опита пак. Когато научил за намеренията на сина си да стане актьор, пак е проявил житейската си мъдрост с думите: “Виж какво, моето момче, не е важно дали човек ще бъде шивач, обущар, или в някой цирк коне ще разиграва. Важното е да бъде пръв.” С действията си Велчев се е стремял да оправдае доверието на родителите си.

През годините, когато Добруджа е откъсната от България, българското население съхранява националната си самобитност. Силистренци са живеели със самочувствието на наследници на древно историческо минало. Огнище на българщината е било читалище “Дуростол” с богатата си библиотека с българска литература и с любителската си театрална трупа.

Още преди Освобождението в Силистра е имало самодеен театър, който е изнасял по две три постановки в годината. За първи път Велчев е стъпил на театралната сцена в Силистра още като 15 – 16годишен ученик. Чувствал се е щастлив, когато са го включвали в масовите сцени и така е осъществил най-съкровеното си желание. Оттогава го завладява магията на театъра.

* * *

Румънското правителство закрива българската гимназия в Силистра. Петър не желае да учи в румънско училище и решава да емигрира в стара България, така са наричали родината добруджанци. Целта му е да отиде в София, където има вуйчо, и да завърши гимназиалното си образование. По легален начин това не може да стане. Младежът получава малко пари и благословията на родителите си, след това предприема рисковано пътуване. На 31 август 1937 година Петър плува към българския бряг. Скоро изпада в затруднена ситуация. В борбата за физическото си оцеляване се налага да прояви издръжливост и воля. Ето как в книгата си Велчев описва своето приключение: “Някъде по средата на реката обаче разбрах, че нещо не бях предвидил. Дрехите ми се бяха напоили от водата и кошчето доста натежа. Уплаших се. Ами сега? Не мога да се освободя от него. Там са парите, там са дрехите ми, там е всичко. Махам с ръцете, оттласквам се с крака, а сякаш и педя не се придвижвам напред. Уплахата ми расте, но удвоявам усилията си. От време на време се отпускам по гръб, повдигам колкото е възможно кошчето и колкото е възможно се опитвам да изцеждам дрехите в него. Може би то олеква малко, но на мен ми се струва, че това ми помага много и вярата ми расте. Живот не се дава лесно.”

Вечерта стига до Русе и бива сърдечно приет от двама непознати старци. Цял живот Велчев ще си спомня за добрината на баба Иванка и дядо Трифон. С помощта на началник влак пристига в София. Не може да открие вуйчо си, няколко дена се лута между отчаянието и надеждата. Отново изпада в затруднение – няма квартира, няма близки в големия град, парите са на привършване. Съдбата се намесва и го спасява от отчаяната стъпка в лицето на съгражданина му Жейньо.

По-късно актьорът споделя: “В края на живота си в две неща съм непоколебимо убеден – в съдбата и в късмета. Благодарение на съдбата отидох в София, благодарение на нея останах жив, ( а по-късно се върнах и от фронта), благодарение на нея тръгнах по пътищата на българския театър...”

Благотворителното дружество “Добруджа” му съдейства да завърши Трета софийска мъжка гимназия. Всеизвестна е мисълта: “ Това, което не ни убие, ни прави по-силни.” Петър е настанен безплатно в пансион срещу работа в кухнята. Налага се да учи и да работи. Вечер, след като измие чиниите и казаните, изчисти необходимия зарзават за другия ден, чак тогава се заема с уроците си. Въпреки това не се оплаква, не се огъва, не губи мотивация да постигне целите си в живота. В това отношение може да бъде пример за някои днешни ученици с консуматорски наклонности и нежелание да дадат нещо от себе си.

Като гимназист Велчев пише стихове с псевдонима Добруджански под силното влияние на Христо Смирненски. Занимава се с рисуване, организира театрални прояви и поетични вечери. Заради предпочитанията си към революционната лирика е задържан от органите на “Държавна сигурност”, но бива освободен по настояване на писателя Цветан Минков.

* * *

След завършване на гимназия Велчев записва живопис в Художествената академия. Това е било друга голяма негова мечта. Надделява влечението му към театъра и той се връща в родния край, където през 1942 год. се създава общински театър. Пръв негов директор става Стефан Николаев , артист от Русенския театър. В едно интервю Велчев споделя: “ Театърът за мене беше всичко; Той ме теглеше най-силно и надвиваше всичките ми други желания.”

На фронта от паднала край него бомба Петър оглушава и онемява. В този момент не мисли за родителите си или за здравословното си състояние, а за театъра. Изпитва душевна болка, че няма да бъде на сцената. Това доказва, че за актьора театърът е съдба, призвание и най-голямата му любов. Тази необяснима привързаност към Мелпомена го е крепяла в най-трудните ситуации на житейското му битие и е осмисляла живота му. Ето едно великолепно послание към младите.

Човек може да постигне целите си, когато много силно желае това и всичко върши с любов и отдаденост. Велчев заявява: “Актьорската професия е по-различна от другите, тя носи особено самочувствие. Приятно е усещането, когато се превъплъщаваш в различни образи, които вълнуват хората. Днес можеш да бъдеш просяк, утре цар, един ден – мъдър философ, друг ден простодушен селяк.”

Първата пиеса, с която се открива Силистренският общински театър е “Неразделни” от Пенчо Славейков, драматизация от Желез Янков. На Велчев е поверена ролята на пъдаря. Момъкът е искал да изглежда по-внушителен, затова си е залепил черен креп на устната, имитиращ провиснали мустаци. Режисьорът не одобрява тази инициатива.

Втората пиеса, в която получава по-съществена роля, е “Бог да прости леля или наследници” от Никола Икономов. Постепенно нарастват опитът му и самокритичността. Истинска школа за него са били по-възрастните и опитни актьори, които счита за свои професори. По-издигнатите силистренци са обичали театъра и за да се задоволи техният интерес се е налагало на всеки 15 – 20 дни да има нова постановка. И досега по-възрастните жители на крайдунавския град с умиление си спомнят пиесите от сериозната драматургия: “Мариус”, “Фани” и “Топаз” от Марсел Паньол, “Съдебна грешка” от Д. Ейнери, “Тебеширеният кръг” от Клабуид, “Платон Кречет” от Корнейчук, “Майчино сърце” от Борис Борозонов, “Службогонци” от Иван Вазов, “Хан Татар” от Никола Икономов и др.

Преди да се открие ВИТИЗ изтъкнати актьори са подготвяли постановките. С уважение Велчев си спомня за актьори постановчици и режисьори като Стефан Николов, Любен Калинов, Никола Икономов, Коста Трендафилов, Димитър Пешев, Димитрина Гюрова, Николай Савов и др.

В ония далечни години актьорите често са сменяли работното си място, липсвало е закрепостяване към определен театър. След свършване на театралния сезон артистите заминават за София, където стават срещи, обменя се информация, търсят се таланти.

Освен в родния си град Велчев е работил в Добрич и Сливен. По-късно до края на кариерата си се установява във Варна. Нараства интересът на театралната гилдия към неговия талант. След успешното му участие в ролята на Безръкия в пиесата на Мария Симова “Хора без родина” в Сливен се заговорва, че мястото на младия артист е Софийският народен театър. Поради пословичната му скромност той оставя кацналата на рамото му птичка да отлети. Велчев стига до заключението: “Пустата скромност винаги ме е лишавала от самочувствие и предприемчивост.” В същото време с особена категоричност изтъква: “Не съм съгласен с максимата “скромността краси човека”. Не само, че не е вярна, но и вредна. Красиш се със скромността си, колкото си по-красив, толкова си по-лишен от самочувствие, по-нещастен и по-забравен.”

Идването му във Варна става благодарение на ролята на Какавидов в “Службогонци” на Иван Вазов. Пиесата бива отличена от Комитета за култура.

От началото на театралния сезон 1953-1954 година до пенсионирането му през 1983 година Велчев е в трупата на Варненския драматичен театър. На варненска сцена той създава най-зрелите си сценични образи, които го утвърждават като един от изтъкнатите актьори в трупата. Велчев вярва в мисията на театъра, който чрез постановките трябва да въздейства на публиката. Театралното изкуство се явява духовна потребност, която раздвижва духа, чувствата и мислите на човека. В своята дългогодишна дейност Велчев е отдаден на любимата професия, раздавал се е на публиката, като е пренебрегвал личните си проблеми.

Според признанието на актьора най-много е харесвал ролята на бай Начо в пиесата “Кучета” на Николай Хайтов. Това е най-високото му постижение, което е донесло и удовлетворение на театралната публика. Допада му естествения и добродушен селски човек и Велчев чудесно се превъплъщава в неговия образ. С гордост актьорът си спомня за представянето си в ролята на Странджата от “Хъшове” на Иван Вазов, Нил от “Еснафи” на Горки, Антонио от “Събота, неделя, понеделник” от Едуардо де Филипо.

Негови успехи са Марин от “Село Борово”, драматизация на Никола Икономов по едноименния роман на Крум Велков; Манчо във “Вражалец” на Ст. Л. Костов, Андрея от “Боряна”, Сенебирски от “Албена” на Йордан Йовков; Иван Александър от “Към пропаст” на Иван Вазов.

В този задъхан ритъм Велчев е успял да изиграе най-хубавите си роли в световния репертоар: Скорбатов от “Врагове” на Горки; Тибалт от “Ромео и Жулиета” на Шекспир; на кмета от “Виденията на Симона Машар” от Бертолд Брехт; на адмирал Чемезов от “Площадът на котвите” на Изодор Щок; Перо от “Министершата”, Д-р Симо от “Доктор” на Бранислав Нушич и др. Негови партньори в пиесите са били изтъкнатите артисти: Катя Динева, Ана Феликсова, Ина Русева, Идеал Петров, Домна Ганева, Яким Михов, Атанас Великов, Йорданка Кузманова, Петър Златев, Асен Попов и др.

В автобиографичната си книга Велчев разказва с уважение за никому неизвестните днес актьори Коста Трендафилов, Иван Куманов, Любчо Ламбрев, Цветан Георгиев (Цвекето). Те трябва да се помнят заради къртовския труд, който са употребили в работата си. Великолепни редове са написани за противоречивата личност на незабравимата Ана Феликсова.

За изявите си във Варненския театър Велчев е отделил малко място в книгата си. Те ще бъдат запомнени чрез снимките в албума, който болният артист създава в наследство на децата и внуците си. Той е поразително различен в ролите, които изпълнява. Дори от снимките се вижда с какво старание е търсил външната прилика с образите на героите. За това си спомня неговият колега Йордан Мутафов: “Велчев беше много съвестен в работата си. Държеше на външната представа за образа, търсеше връзка с душевния му мир. Проявяваше изключително умение да се превъплъщава в героите.” Всички актьори са единодушни в оценката за Велчев като гримьор. Това умение вероятно се дължи на заложбите му като художник.

Драматургът Любомир Владков високо оценява участието на Велчев в пиесата му “Пожар”. “Мога да твърдя – споделя актьорът, че образът, който Петър Велчев създаде, е най-верният в осемте постановки в професионалните театри.” Владков пише и за таланта на актьора да пресъздава различни образи. На драматурга му е направило впечатление следното: “За широкия диапазон на сценичните му превъплъщения говори фактът, че по различно време, в различни театри той е Бойчо Огнянов, Стефчов и чорбаджи Йордан в “Под игото” на Иван Вазов.

Трайна следа в съзнанието на зрителите Велчев оставя чрез ролята на Сенебирски в пиесата “Албена” на Йордан Йовков. За изградения образ колегата му Иван Нанев възторжено, но много точно пише: “Аз и сега виждам очите на актьора, бричовете и лустросаните ботуши, карирания му каскет, тънките като пиявици мустачки и оная леко прегърбена фигура, която кой знае защо ми напомняше за ястреба, който всяка пролет грабеше един по един гълъбите от покрива на бащината ми къща – да, по всичко личеше, че Велчев познаваше изтънко бита и нравите на добруджанеца.”

* * *

В незаетите от работа в театъра дни и часове Велчев ръководи любителски театрални състави. Близо 15 – 20 години се е занимавал с деца от Пионерския дом и самодейци към Дома на транспортните работници. Налагало се е да бъде едновременно педагог, режисьор и сценарист. Дълги години самодейността е средство за откриване на таланти, средство за зареждане на ВИТИЗ с кандидати.

Който не се е занимавал с такава дейност, той не знае какво значи това. Колко труд, усилия, безсънни нощи трябва да отдадеш, за да се стигне до някакъв художествен резултат. Много често репетициите, особено генералните, са ставали до среднощ и до разсъмване. За да се състоят, се е налагало да се увещават самодейците и да се проявява настойчивост. Резултатите радват и ръководителят забравя за трудностите. Велчев е успял да отгледа бъдещите актьори, които поемат към театъра и киното. При него са направили първите си сценични опити Стоян Алексиев, Мариус Донкин, Кристиян Фоков, Стен Лазаров, Пламен Георгиев, Петя Петкова, Пенка Божкова и други.

За самодейците Велчев казва: “Обичам ги и не съжалявам за нищо, което съм отдал за тях. Те го заслужават и ако трябва още веднъж да го дам, ще им го дам с удоволствие и любов.”

За всеотдайната дейност на изтъкнатия актьор с уважение и възхищение си спомнят Донка Пешева и Елена Патронова – бивши директорки на Окръжния пионерски дом “Юрий Гагарин” в гр.Варна: “Труден е пътят на изкуството. Да му се посветиш значи месеци, години да работиш упорито, постоянно, с неугасващ плам да отдаваш цялата си душа и сърце. Главното, което си спомняме е, че за неговата работа водеща беше мисълта на Мадам дьо Стал: “Истински красиво е онова, което прави човека по-добър.” И действително със своя талант и с качествата си на почтен, достоен, интелигентен и скромен човек, той учеше децата и юношите на изкуство.

Не можем да си спомним всички имена на участниците и всички постановки на нашия Детско-юношески драматичен състав, но ясно си спомняме постановката “Вестникарчето” от Васил Мирчовски. Особено интересни образи направиха Любен Георгиев, Искра Христова, Иво Здравков, Митко Златанов. След нея поставиха и “Златоперко” на Леда Милева. Сигурни сме, че Петър Велчев се е гордеел с тях.

Актьорът има заслуга с дейността си и към Радио Варна. Там той се явява пред слушателската публика като “чичо Илия” и заедно с Цветана Лазарова – “Стрина Мария”, стават защитници на истината и справедливостта. Предаванията са се излъчвали всяка неделя в периода от 1952 до 1957 години.

* * *

Човекът на изкуството оставя трайна следа в паметта на поколенията. Добруджанецът Сали Яшар от Йовковия разказ “Песента на колелетата” се чувства щастлив с най- голямото благодеяние, което е сторил. Неговите нагиздени като невести и пеещи каруци ще се помнят от хората.

Добруджанецът Петър Велчев с дейността си като актьор, режисьор и педагог е допринесъл за родното театрално изкуство. Той няма да бъде забравен, защото подобно на Йовковия герой е бил творец в своята област и се е раздавал на театралната публика, за да доставя радост и естетическа наслада от съприкосновението с великолепните превъплъщения на героите.

6 юли 2009 г. Варна