Стъпалата към дома

Стъпалата към дома

Ето ги. Извиват се надолу. Търпеливо чакат да направя спускане навън. 
Към света голям умело да пристъпя и после тихичко да се завърна от отвън. 
Събрали са в едно и скърби, и утеха, и печал. 
Усмивките безбройни и сълзите от адска жал. 

Ей го то, най-долното олющено стъпало, от което паднах като малък. 
Затичан към ливадните простори, в ръката още с неизяден залък.
Пъхнал прашката в скъсания джоб, 
подхлъзнах се и ето как научих най-важния в детството урок. 

Не бързай, че така забравяш как да виждаш, 
забравяш да поспираш, забравяш да изпитваш. 
В бързане животът си минава, 
а по-добре да слушаш, да размисляш, по-добре да си улисан. 

Ето го “любовното” стъпало, на което случи ми се първата тъй чакана целувка. 
Дето мислех си, че по-хубава от нея няма, че една е тя и ще изтрае до венчавка. 
Да, но там, на същото стъпало, плаках не с очи, а с душа. 
Заради жената, дето с тръгването си момченцето в мен приспа.

На прага се сбогувах с мама, с татко, за старата ни котка също дожаля. 
Надалече ме изпращаха да бачкам, да видя аз света.
Големи сгради, улици, небостъргачи 
и погледи надолу начумерили случайни минувачи.

А искаше ми се да има с кой “Здравей, как си?” да си кажа. 
Да се посмеем, да обсъдим новостите, а пък и познатото на някой да разкажа. 
Но тъй си минаха години, забързани в работа, залисани в борба. 
Та когато върнах се при стъпалата, 
нямаше и помен ни от мама, ни от татко, нито от асмата. 
Сред бурените в пущинака жално само си измяка добрият стар семеен котарак.

Да се кача ли, да отключа залостената с катинар врата? 
Какво ли ще намеря вътре – себе си, или хлапето с ожулените колена? 
Дали различно е, а може би навярно същото? Друг по всяка вероятност е сега домът. 
Умея ли да видя в тъмното онуй, що остава скрито от светът? 

Или в бързане загубил съм представа за времето, за родното, за стряхата? 
Оставих ли на произвола на съдбата, на природата и на държавата
едничкото ми свидно на света?

Руши се бащината къща, 
керемидите пропускат вече и дъжда. 
Улуците са кривнали, а дворът запустял е –
най-страшната картина в главата на един баща.

Дано и мама, татко да не виждат. Дано намерили са новия си дом.
Че в стария допуснах да виреят само спомени и призраци, и то с взлом.
Простете ме затуй, че ви забравих. Прости и ти, мой роден дом!
В бързината аз забравих най-важния от всички на света урок...