Лили Христова и дебютната й поетична книга “Ориса ме Алиса”

След поетичната книга в съавторство с Живка Митова “Родена в понеделник” (Макрос, 2003), Лили Христова прави своя дебют с “Ориса ме Алиса” на 19 юли 2016 година. Дни преди новото издание да излезе от печат, на 16 юли, в рамките на Яворови дни, Поморие авторката получава втора награда в ежегодния поетичен конкурс “От заник слънце озарени”, посветен на П. К. Яворов. Бургаската поетеса Лили Христова е сред 250 участника в конкурса.

За себе си Лили Христова споделя, че “поезията е реалният сън, в който иска да живее. За нея е важен светът на думите - понякога враждебен, а друг път ласкав. Думите като начин да изразят сетивността, емоцията, картините и мелодията, която пораждат. И мълчанието им.”

Кратката изповед ни отваря прозорец към стихосбирката и ни помага да отгатнем защо авторката избира Алиса от знаменитата история на Луис Карол, превръщайки я в своя кръстница и в свой Вергилий в света на поезията – реалният сън, предпочитан за обитаване от Лили Христова.

Разбирам колко е привлекателна идеята да имаш за сродна душа един толкова загадъчен, почти неразгадаем и напълно непредсказуем герой като Алиса. Привлекателна, но и рискована идея. Аз лично бих се задъхала в опита си да я следвам и настигам. Но поезията има свойството да бъде смела. Смелостта е заявена и в един от детайлите на корицата – ключът, висящ от минутната стрелка на ретро часовника.

“Преминавам
през образа си
в огледалото
и не искам
да убивам... времето.”
(Сърцето ми - часовник)

Проблемът за времето, за отключването на времето, е основен, както знаем, в произведението на Луис Карол. За времето или за сюрреалистичното безвремие, в което ни е позволено да не порастваме, да останем затворени в блажено-чистия период на детството – преди измамите и разочарованията, преди нараняванията, нанесени от житейския опит:

“В съня мога да забравя всички
думи-ножици,
които ме изрязват
от щастливите картинки.
В съня си
няма да порасна.”
(В съня си)

Началото задвижва композиция от 41 стихотворения, почти всички без заглавия, пестеливи в голямата си част, белязани от тирета и многоточия, граничещи, бих казала, с някаква строгост и предпазливост от навлизане в излишна словесна разточителност или разхищение.

Дали това е мълчанието на думите, за което споменава Лили Христова в своята изповед по-горе?

Поетичните фрагменти заявяват и завидна категоричност, която е присъща не толкова на самото детство, колкото на премеждията, които ни връщат обратно към него като към последно убежище:

“Искам да съм тиха планина,
върховете ми да бъдат от безмълвие.
... и сърцето ми да е вълчица,
осъзнала колко е потребна.”

Връщане към първичната невинност съзирам и в образа на “огледалото за обратно виждане” от едноименното четиристишие.

Приказността е привлекателна с възможностите, които предоставя сюрреализма, а заедно с него и съня – всички те поотделно, а още повече заедно ни помагат да се чувстваме създатели в донаправянето на реалността, прескачайки през огледалната врата на всекидневната в един свят с възможни призраци и чудовища, но също така и с позволени илюзии и мечти. Мнимият противоположен свят - обект на художествено претворяване.

В претворяването участват повтарящи се образи – сън, огледала, ключове, часовници, врати… По-нататък –върхове, слънца, храмове, майка, анонимен любим, който е по-скоро задраскан.

Детето, което прескача от стих в стих. “Детето на любовта” (Денят е храм) е свидетел на събития, но остава недокоснато от времето, освободено от масовата лудост на възрастните, чиито безсмислени ритуали напомнят омагьосани кръгове – спомнете си чайната церемония в “Алиса в страната на чудесата”.

Друг любим образ в стихосбирката е сърцето, чийто ритъм следва “женската логика”: “Наръчник по женска логика е Алиса”  (Говориш с Алиса…) или “Паля свещ /с пламък от сърцето.”  (Денят е храм)

Книгата на Лили е по-малко морска, отколкото би могло да се предполага за автор от пристанищен град. “Тунелите на паметта” доминират над обичайните крайбрежни и плажни пейзажи, обвеяни от бриз:

* * *
В тунелите на паметта –
глутница спомени.
А в подземието
на душата –
мрак...
(В тунелите на паметта)

Въпреки заявения мрак “Орисана от Алиса” е обгърната от мекота и щедрост – качества, измествани в съвременната поезия от порязваща болка и изблици на отчаяние. Всеопрощаваща женственост звучи в думите “Тъжно е изкачването./ Великолепието – на върха.” (С кръстче като неграмотен) или “и наградата за всеки връх – брилянтна умора.”  (Мравка съм).

Ведрост, надскочила мрака и предпочела слънчевите мъгли.

Поздравявам Лили, която познавам само от стиховете й. Завършвам с едно предвиждащо пожелание за разгръщане на мълчаливото слово в океан от думи чрез бъдещите книжни срещи.

20 юли 2016, Пловдив

----------------

Лили Христова, “Ориса ме Алиса”, Изд. “Бургаска писателска общност”, Бургас, 2016.

----------------

(Отзивът е публикуван в Литературно списание “Море”, бр. 2/2016 г.)

----------------