Девата вишна

Девата вишна

Видиш ли, мамо, бялата вишна,
бялата вишна, там, в Казанлък?
Казват, в живота си нявга предишен
дева била е, сломена от мъка.

Не е залязвало слънцето, мамо,
не е залязвало – да и се радва.
Славей и кацал кротко на рамо,
та да и пее за обич и сватба.

Момък залюбила, мамо, богат бил,
ала сърце му – сякаш от камък.
Къща си имал, пълна със злато,
ледна била му душата – без пламък.

Страдала, мамо, девата бяла,
бяла и хубост вехнела нощем.
Ясна луната кога я видяла,
с нея зажалила, плакала още.

После магия сторила, мамо,
бяла магия тежка, съдбовна:
младата дева станала вишна,
та да не сеща мъки любовни.

Минали, мамо, много години
вишната с цвят се кичи напролет.
Там, в казанлъшки китни градини
момини сълзи бели се ронят.