Борба

Дата: 
петък, 5 July, 2019
Категория: 

Нямаше прави и грешни, нямаше истина и лъжа, нямаше справедливост. Имаше само субективна реалност.

Главата ми се блъскаше о сивата стена(нищо ново), вървейки така, краката ми се преплитаха един в друг, а коленете ми се извиваха под странни ъгли.  Две черни ръце натискаха раменете ми назад, докато тялото ми не се огъна като арка. Нов гърч предизвика падането ми на стълбището. Ръцете ми се размахваха безпомощно около тялото.  Дебело метално парче се беше залепило някъде в дясно на гърлото ми и въпреки усилията ми да го изкарам  оттам, това само го караше да предизвиква нови хлипове. Единият ми все още ходещ крак окончателно ме подведе и аз се затресох  надолу по стълбите, докато не се озовах в преддверието, където загубих съзнание. Това не облекчи нито болките на тялото ми, нито проясни ума ми. Ако си бях въобразявах, че отчаянието ми до този момент е било силно, то тогава  направо заплашваше да ме убие. Не можех да ридая външно, но вътрешно малкото човече, затворено в тъмна кула, се превиваше заедно с мен и с всяка поета  глътка въздух  изливаше нова храчка кръв. Моят стон, който се сливаше с неговия, сега бе заглушен от риданието му, толкова силна беше болката му.  Това малко скимтящо човече, свито на топка в един мръсен ъгъл на мозъка ми, изглеждаше най-сърцераздирателната гледка, която човек можеше да съзре и над която не можеше да не пролее сълзи. Що се отнасяше да моето сърце, то се гърчеше в агония, която се разпростираше към крайниците и вдървяваше всеки мускул. Аз падах не просто по стълбите, но и в самата си мисъл, докато не паднах по гръб. Лицето ми изписа последен печален образ, очите ми застиваха след опустошителното наводнение. Крещях без думи, молех за живот, молех за кръвта му , за живителна сила, съзнанието ми потъваше в тъмнина. Вече не стенех, не чувствах, не ме болеше, а това беше най-лошото. Малкото същество усети моята гибел и надигна грозната си глава. Злобният образ се приближи, надвеси ръце, а кървавата му усмивка и злокобен смях паднаха върху тялото ми със страшна сила, но това не пробуждаше вече болка. Веригите, с които бяха оковани ръцете му, се скъсаха и заудряха върху лицето ми, като трошаха зъби, кости, всичко, но аз не чувствах болка. Грозното тяло на хобит се заклати в победоносен танц около безжизнения ми труп, а дерящият му кикот само леко отекваше в разчленените ми уши.

Борба. Борба! - крещеше някой и като леден нож се врязваше в мозъчната ми кора -  Ето я! Ето го! Зовът! Слепите ми очи се разтвориха и смътно видях абажура, висящ от тавана. Спомних си моята мисъл, моята цел, тя трябваше да ми даде сили да се преборя с демона. Битката не беше срещу болката, а срещу нейната липса, аз го знаех и бях подготвен. По-страшното от това да е в теб, е да я няма. Сега не само един, а десетки гласове се препираха, в своите наставления, всеки познат, но далечен, изплашен, но решен да помогне. Всички те вкупом ме призоваваха на борба, но нито една дума, или мисъл не можеше да надделее над  този край. И все пак аз си спомних, спомних си, че не мога да се предам, че стигнах до стълбите сам, паднах пронизан от болката сам и сега пак трябваше да се боря, защото имах надежда. Какъв безмозъчен идеалист!

Да се изправя не можех, силата ми стигаше едва  колкото да залазя тромаво. Тътрейки се по гладкия под (о, да, аз знаех, че е гладък! Знаех всичко, защото го усещах стотици пъти по-силно), сърцето ми се пълнеше с неописуемо унижение и накрая с мигането на клепачите очите ми преляха от сълзи. Едва що бях минал двадесет метра и вече бях  готов да предам своя идеал, толкова безвъзвратно загубено ми се виждаше бъдещето. Беше нужно само да спра полулазенето си и тялото ми само щеше да се катурне настрани и от този момент насетне щях да се намирам в ръцете на медицинския арсенал. Но някакво странно чувство за дълг породи у мен съзнанието за собствено достойнство. Сякаш този дух можеше да повдигне измършавялото ми тяло, около което се полюшваше лятната пижама, струваше ми се, че лъв с огнена грива изгаря очите ми. И точно там, докато гледах вдлъбнатото си лице, което не познавах и треперещите си ръце, които поддаваха под тежестта на вехтите кокали, аз сритах бастуна, който стисках в дясната си ръка, стъпих сигурно на хлъзгавия под и изритах със все сила вратата.

Нощният въздух изпълни жилите ми и сякаш друг ме поведе в онзи миг. Млад мъж, опасан от златна грива, тичаше пред мен, а аз след него. Всяка минута ставаше по-ясна, всеки скок – по-лек, а всяка капка пот ме заливаше със сладостна топлина. За първи път от много време в безсмисленото си живеене, аз усещах как живея. Целият ми свят се събираше в тези мили секунди, изпълнени сякаш от векове. Сърцето ми играеше буйно и заплашваше да излезе от кафеза, за да докаже и то колко е волно. Усещах се отново млад, лек, силен. Чувствах своята победа и превъзходство над епилепсията, а ако можех да се изправя срещу нея, значи можех да ходя, да мисля и следователно да избягам. Да избягам! Това беше моята цел, която за момент ми се стори толкова реалистична, моят оазис насред Сибир. Трябваше ми само малко сила, която да ме придвижи на няколко метра, докато стигна портата на Дома, а след това щях да се хвърля на пътя и някоя кола щеше да ме прибере и аз с последни сили да я инструктирам да ме закара далеч… Чакайте! Ами ако портата беше заключена, ама разбира се, че ще е заключена! Ами ако не минеше кола в този късен час! Ами, да, на това изоставено място нямаше коли, нямаше никакви посетители, освен лекарите и доставчиците. Ами охраната! О, Боже, защо не помислих за охраната! Поне трима яки мъже щяха да ме подгонят и дори да можех да бягам, скоро щях да се озова в ледената им прегръдка и съвсем безшумно всичко отново щеше да бъде потулено. О, аз, старият, измършавял епилептик, не бях способен на този смел подвиг, аз нямах сила, воля, надежда…

Огнен нож се вряза в гръдния ми кош, нож, който прониза трима: мен, устремената млада птица и русия мъж. Коленете ми с пукот се удариха едно в друго, и просто ей така, аз отново се оказах повален, паднал долу в ниското, покосен незнайно дали от болестта, или от излизането от унеса. Нямаше значение, не съществуваше минало и бъдеще, рус младеж или белобрад старец, нямаше илюзия и реалност, а само дълбока яма, която поглъщаше жадно силата и вярата. Долепих крака до гърдите си в глупав, последен опит да запуша дупката, като ги придържах колкото мога с ръце. Но ясно се виждаше, че спасение нямаше, тогава и завинаги. Светлина и мрак се блъскаха неистово и нямаше значение кое ще удържи. А след като тази борба приключи, взела жертвите на шест хиляден римски легион,  аз лежах  в храстите, с ококорени от ужас очи, в безмозъчно затъпяване.

Коментари

Разказът е много прекрасен най-вече когато се отнася за жест който се намира във всеки един от нас бродещ на тази земя, докато четях попадах в редове които губих смисъла на разказа, но тъй като не съм писател и от дълги години живея далеч от България със сигурност съм забравила и българската граматика, не мога да кажа нищо повече от това. Браво Ирен с нетърпение ще очаквам новите ти публикации.

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите