Помилвани от чудо

Помилвани от чудо

В пространството на поносими рани
се движим към целта съвсем сами.
Отхвърляме с усилия възбрани,
докато светлината прошуми.

Очи за нея трябва да оставим
и във кръвта си да я приютим.
Заблуда е, че винаги сме прави,
но истината може и без грим.

Дървото ни короната възвива,
стрела към него – да го спре, лети.
Ала сърдечната ни рохка нива
с предчувствие за плодове цъфти.

Белязани с оптимистична тяга,
прекрачваме несходства и беди.
Значимото понякога убягва,
баналното остава със следи.

Загърбили пропукани камбани,
солта на неразбраното берем...
Помилвани от чудо, ще останем.
С единствен избор – да го отречем.