Приказка за моето време
Сама, като лодка с ръждясала котва ме люшкат водите сиво оловни.
За мен морето е бъдеща локва. За вас е курорт и летни купони...
Но ето; сезонът изгубил е битка, какво да се прави – природен закон и
небитието го тегли с черната дрика без почести и салюти топовни.
Сама съм пред буря която прахосва, а моето време в мене наднича
със поглед който е стара отрова и човешката сила сръчно посича...
Докато светът на пръст ме върти и пред него аз свалила съм гарда,
ах, моето време с гласа си бумти:
– Тук съм сега за последната дажба!
– Даром всичко ти дадох, грам не спестих! – му казвам, а то тъй нервно потропва:
– Очаквах повече от временен стих! – и безцветна бърна клюкарски изопва.
Не, не признава ни малка отсрочка – то изсмуква под мен всички води.
Навярно след дни ще съм находка – стар артефакт във мрачни зори...
Толкоз сурово е пустото време – с едно постоянство душата руши,
музите гони, хоризонти отнема...а духът ми над Парнас тъжен кръжи,
че и стих да роди оставам без стража – времето мрази словесни темели.
То свои темели без чувство съгражда по някакви нови безвкусни модели.
И как да живея? – ти сам ми кажи – все пак очаква от нас равносметка –
дали сме надграждали или убивали – ние, родените между два века.