До стената на плача

До стената на плача

Докато вретеното ми още преприда
тънката нишка живот,
аз се решавам на всичко и тръгвам към
Божия гроб с други – досущ като мен с угнетени от
войните души, и през нощите въпроса задавали: “Кой
разруши крехкия мир, та нефтен дим се вие в небесната шир
и погълва кошмарът му тъй синия й ясен кашмир?”
... Вървим през чужди земи, а още не стигнали животворящия гроб
пред нас пада огнена топка – коз от магнатски джоб?
В страха си разбираме – не бляска в земната рана някакъв яспис,
а езикът сух на смъртта; на латински повтаря “Quo, quo vadisis?”
Изумени от незаслужената си орис, правим крачка назад,
но душите – не се предават – прекрачват този страшен напад...
и продължаваме! Чернее в чуждоземни села не един сламенен стог.
Вървим след душите си – да ги изплачем пред нашия Бог...
Отдалече се вижда – спи до разруха белият древен Витлеем,
а ние от дългия път изнурени , преди във него да влезем,
долавяме плач! “Той иде откъм стената на тихия плач, а
тя е на десет хиляди ваши яки разкрача!” –
казва съпричастна Луната и мигом дълбока въздишка отронва.
Никой от нас не оспорва, че тя да помогне в нощта е готова;
лъчите си по ниски маслини – нарочно закача,
и ликът й сияе от пре-изпълнената небесна задача –
осветява човешките ни тела през онази Гетсиманска гора...
докато не познаем на Зората етюда, и не й усетим дъха...
Но идва краят на опасния път. Ех, знаели са го вечните ни души наизуст...
и сме пред онази стена на плача. Пред нея – ни палма, ни кактус,
нито ярко сияние като второ запалено слънце,
освен едно полулетящо обгорено на птица перце
издухано от пастта на бомбения безмилостен трус,
а под перцето – оплаква човечеството коленичилият Иисус!