Из романа “Петрихор” (1)

Водата знае всички земни тайни. Тя е видяла и чула всичко, което някога е било казано или направено.
Ейми ХАРМЪН, What the Wind Knows

Моят дом е в небето, но животът ми протича между него и земята. Като по невидима стълба слизам и се качвам обратно безброй пъти, откакто свят светува. Тръгна ли надолу, тръгват и всички части, от които съм съставен. Призовавам ги да се върнат в мен, да се слеем отново, както изначално сме били във времето, от онзи първи ден на сътворението. Чули моя сигнал, те ми отговарят, където и да са. Една, две, три... Стотици, хиляди и милиони малки водни души се устремяват една след друга, за да се слеят с мен, преди да поемем по познатия път надолу. Там ни чакат – някога с любов и радост, друг път – с болка и мъка – планини и гори, реки и езера, градове и хора. Носим успокоение, раздразнение, живот или смърт, вдъхновяваме или плашим. Прегръщаме земята или гневно я удряме, сякаш да я накажем, защото такава е нашата мисия.

Живея без да мисля за предопределението ни, защото то е естествено като дишането. Хората искат да ме проумеят, както се опитват да прозрат света. А той е над тях, около тях, във тях, независим от желанията им. Тече като река, която ги подхвърля където си иска и аз съм там, в него, един от елементите му. Не зная дали най-важният, но заедно с останалите – въздух, огън и земя ние сме част от Битието и то е част от нас. Вечно, неизменно и самодостатъчно, съществувало сега и винаги. Защо онези, долу на земята, продължават да се питат?

Познавам човеците, откакто се помня. Знам, че животът им е по-лесен, защото ме има. Всъщност, без мен те едва ли щяха да оцелеят. Някои ме почитат и ми правят жертвоприношения, за да идвам по-често или да не съм гневен и сърдит. Гневен ли казах? Признавам, че общуването през годините с онези, приковани към земята, силно ми повлия. И те успяха да ми предадат своите чувства. Не помня кога точно стана – паметта за този миг е размита в милионите ми капки и се губи някъде далеч. Трябва да е било отдавна, много отдавна... Но това няма значение. Вече съм подобен на тях – онези малки, незначителни същества, над които властвам. Мога да бъда нежен, яростен, весел или безразличен... Палитрата на техните чувства е и моя, отразена, уголемена и заключена в моето огледало. Смътно усещам, че така хората ми прехвърлиха от душата си, не съм сигурен дали за хубаво или за лошо.

Продължавам да слизам, да се качвам по небесната стълба и да изучавам техния подарък. Имам безгранично много от онова, което те най-много ценят – времетo.

* * *

Започна да вали още от сутринта. Ситен, натрапчив ноемврийски дъжд се стичаше по черните стволове на голите дървета и се събираше в малки локви по земята. Асфалтът на улицата тъмнееше, а тревата, изгоряла от лятното слънце, бързо подгизваше. Тук-там из нея все още се мяркаха ръждиви листа, запазили трошици есенно злато в гънките си. Над тях небето бе застинало и равно, сякаш заспало в несвършващ сън. И да се взираш в него, там нямаше нито облаци, нито дори смътни силуети на птици. Сивият саван бе загърнал земята така, че никой да не може да я отвие. В такъв момент дори времето седеше на прага на унесения ден, замислено за есента, която си отива. Ненадейно отнякъде изграчи закъсняла врана, последва я лай на куче, а след тях се обади далечен влак, който пъплеше по мокрите релси.

Последният му вагон пътуваше полупразен. Люшкаше се в приспивен ритъм, а от двете страни на тесния му коридор бяха насядали пътници. Беше все още рано и неделята едва се беше събудила. През прозорците, нашарени от коси линии, се нижеха размитите силуети на сгради и дървета. Локомотивът надуваше свирката си и упорито се опитваше да събуди задрямалия свят. Близо до вратата на купето, в ритъма на колелата, се поклащаше семейна двойка. Затворила очи, жената се беше облегнала на рамото на мъжа си. Въпреки мъждивата светлина русата й коса проблясваше с уловено от вчера слънце. Мъжът я бе прегърнал през рамо и държеше едната й ръка, а до него се изправяше кожената му чанта. Той гледаше съсредоточено пред себе си и планираше деня. Двамата с жената не говореха, но изглеждаха слети в хармонична цялост. Навярно пътуваха за работа, оставили зад себе си топлия дом и децата си. През няколко седалки от тях седяха двама братя тийнейджъри, с три-четири години разлика помежду им. По-малкият се въртеше на мястото си, изглеждаше неспокоен и любопитен. Големият беше неподвижен, замислен в свои си неща. Бяха хванали влака за училище, но изглежда, че не отиваха там с голямо желание. Групата завършваше стара жена в тъмни дрехи, с белязано от годините лице и посребрели къдрици. Виждаше се, че тя не бърза за никъде. Беше влязла отдавна в последните глави от книгата на живота. Скръстила ръце в скута си, тя се радваше на двете момчета и припознаваше в тях внуците си, които бе тръгнала да посети в града.

Влакът изсвири отново и забави ход, забелязал най-после гара пред себе си. Пътниците се размърдаха, усетили как досегашния им ритъм се промени. А в дъното на небето, някъде далеч напред и високо, облаците започваха да се разкъсват.

Не след дълго щяха да дадат път на слънцето.

1.

Двете момчета на пет и на девет години бяха останали днес сами. Стаята им, пълна с разхвърляни играчки, осветяваше голям прозорец, който сега беше мътен, защото отвън се канеше да вали. Децата обичаха да гледат дъжда. Голямото винаги обясняваше разни неща на по-малкото си братче и вече му беше казало, че това е любимото му време. Затова застанаха пред стъклата и леко открехнаха едното крило на прозореца. Отвън дъждовните капки мокреха сградите и дърветата. Водните струи слизаха безшумно от небето и попиваха в порите на асфалта, за да успокоят кръвта му, сгорещена от дългия летен ден. Листата на дърветата се насищаха в зелено, а керемидите по покривите потъмняваха, подобно бразди на разорана земя. Дъждът милваше улиците и тротоарите като стар приятел и разтваряше обятия, за да ги приюти в себе си. Не беше силен или натрапчив, а нежен и гальовен, като майчина ръка, галеща главицата на детето си. Тихо тананикаше старите си ноти, които звъняха и шептяха като далечни камбанки. Дали капките казваха нещо и искаха да си говорят с нас, хората? Щастливи ли бяха, макар и уморени в дългото си пътуване от облаците дотук? Може би споделяха радостта да се слеят със земята, без ние да разбираме... И този особен аромат, който идваше от улицата? Само мирис на прах, смесен с вода, ли беше? Защо в него имаше и друго – усещане за приключения, полъх от далечни земи и предчувствие за неща, които ще се случат? Двете деца на прозореца вдишваха замаяни дъжда и не можеха да проумеят защо така ги привлича. Слушаха песента му без да знаят, че думите й се отпечатват някъде дълбоко, дълбоко в сърцата им.

Момчетата гледаха дъжда и мълчаха. Понякога от него им ставаше тъжно, без причина. Сякаш в сърцата им тихо зазвъняваше невидима струна. Дали тази смътна тъга по нещо неопределимо беше между причините да го харесват? На Велизар, малкият, засега най-много му допадаше миризмата на дъжд. Той беше във възрастта, в която, без да знае, събираше цветове и аромати в паметта си. След много години те щяха да оживяват, за да отключват състояния и настроения, да го пренасят назад във времето. Ивомир, големият, обичаше да наблюдава как дъждът променя фасадите на къщите и короните на дърветата. Размитите очертания на нещата му нашепваха нежни думи, които харесваше, но не смееше да си признае. Учудваше се на тази чувствителност и мислеше, че тя не му подхожда. Искаше да порасне твърд и силен, а не разглезен от дъжда, който обичаше.

– Батко, колко дълго ще вали? – попита малкият като се надигаше на пръсти, за да вижда по-добре.

– Не знам, сигурно поне още един час – отвърна големият, без да се обръща към брат си, за да не се откъсва от дъжда. Изпитваше малко гордост, че днес родителите им му гласуваха доверие и радост, че е по-големият вкъщи – този, който се грижи и отговаря за малкото си братче.– Харесва ли ти да стоим така и да гледаме?

– Да, всичко, което правим, ми харесва! – Велизар си спомни, че вчера Ивомир го взе да играят с момчетата от съседната улица. И че батко му говореше с него на „големи теми“. Затова се стремеше да слуша и да не го разочарова.

– Майка и татко ще се върнат чак довечера, а докато дъждът не спре не можем да излизаме. Искаш ли да разглеждаме списание „Пиф“ или да подредим пак марките от нашата колекция?

Децата се преместиха до масичката между двете легла, поставени в ъгъла на стаята. Там от вчера стоеше новият брой на френското списание „Пиф“, което вече бяха разгледали няколко пъти. Ивомир внимателно запрелиства страниците, които разказваха за кучето Пиф и котарака Еркюл, за Трезор, Мизу и Гай. Много по-интересни бяха обаче рисуваните епизоди от живота на Робин Худ, първобитния човек Рахан и индианеца Черния Вълк. Всички бяха написани на френски, който децата не знаеха, но се ориентираха по картинките и долу-горе схващаха логиката на събитията. Години по-късно, леля Марче – съседката, която беше работила в Мароко, щеше да им преведе комиксите и да се окаже, че историите им се различават от онова, което си въобразяваха.

– Човекът, който даде огърлицата от зъби на малкия Рахан, сигурно е баща му – заобяснява Ивомир, докато разлистваха списанието. – Виж каква дълга брада има.

– Трябва да е убил няколко мечки, докато събере толкова зъби. – предположи Велизар.

– Тогава мечките са ходели между хората.

– Сигурно е било много страшно! И не са имали пушки да ги стрелят...

– На тази картинка пък се вижда, че бащата е щял да избяга от лавината, ама е останал да спасява Рахан и майка му. Дано в следващия брой да разкажат повече за нашия герой, когато е бил момче, преди да стане голям и много силен.

Освен пъстрите си картинки „Пиф“ предлагаше и друга голяма радост – малко подаръче-играчка, което идваше с всеки брой. Сега това бе пластмасов модел на средновековен арбалет. До него имаше и стреличка с гумен накрайник, която се залепваше, щом се удари в твърда повърхност. Ех, какво стреляне щеше да падне, само веднъж да го сглобят!

Погълнати от магията на списанието не усетиха кога мина цял час. Отвън продължаваше все така да вали, а облаците в небето не пускаха слънцето от прегръдката си. Нямаше май да се излиза днес. Навъсен, замислен в свои си неща, дъждът мокреше високият, осеметажен блок и наблюдаваше на пръв поглед безпристрастно двете момчета в стаята. А всъщност ги познаваше отдавна. Помнеше как дойдоха на белия свят един след друг, как пораснаха и често ги беше съпровождал в игрите и пакостите. Обичаше да се отбива при тях, щом слезеше от небето, но още недоумяваше какво го привлича към тези хлапета.

– Огладня ли вече? – попита Ивомир.

– Да.

– Мама ни е оставила ядене в печката в кухнята. Да хапнем, после пак ще разглеждаме.

– Добре, батко – съгласи се Велизар

Дъждът знаеше, че родителите на децата бяха на работа и щяха да се върнат надвечер. Малките се страхуваха да остават сами, но днес се престрашиха и обещаха, че ще се справят. Всъщност, най-страшно беше, когато се стъмнеше. Тогава им се причуваха най-различни звуци и скърцане по пода, а понякога даже и стъпки в съседната стая. Затова веднъж опитаха да отидат на кино от осем часа вечерта. Баща им в този ден бе в командировка, а майка им преподаваше във вечерната гимназия. Едва ги пуснаха в киното, но там, сред многото хора, не беше страшно както в апартамента. Гледаха от първия ред на балкона някакъв японски филм със самураи. Прожекцията свърши чак в десет часа, малкият заспа и се наложи големият да го буди дълго време, преди да си тръгнат за дома. Разстоянието до вкъщи взеха на бегом, защото улиците бяха тъмни и беше много късно. Когато родителите им разбраха какво се е случило им забраниха повече да ходят на кино сами.

Понякога баща им, който беше журналист, ги вземаше със себе си в клуба на културните дейци. Там ги запознаваше с разни местни знаменитости, на които беше трудно да запомнят имената. На това място предлагаха печени сандвичи с кайма, които се наричаха „принцеси“ и можеше да се поръча „Кока-кола“. В клуба винаги беше задимено, очите им лютяха и сълзяха, a после дрехите им миришеха с дни на цигарен дим. Но се чувстваха пораснали и горди, че са в компанията на по-възрастните.

За обяд майка им, както винаги, се бе постарала. Беше им оставила кюфтета по цариградски – ястие, напомнящо на супа топчета, която и двамата много обичаха. Ивомир сипа в две чинии, наряза хляб и даде вилици. После извади ябълковия сок от хладилника, защото Велизар отказваше да яде, ако няма нещо за пиене. Започнаха да се хранят, заслушани в равномерното бучене на хладилника до тях.

– Всичкото да го изядеш! Иначе повече няма да гледаме „Пиф“ – каза големият.

– Их, батко! Добре, добре...

Яденето не беше силна страна на малкия. Беше си „злояд“, както казваше баба му Евгения и опитваше какви ли не методи да го направи „по-ящен“. Най-често му даваше мед с лимон и орехи, дано се „разяде“, но резултатът си оставаше все същият. Затова пък детето обичаше сладките и кексовете, които тя правеше и помагаше при приготвянето им.

– Май ще се справиш този път, като гледам. – В чинията беше останало едно кюфтенце. – И да си изтопиш соса, няма да го хвърляме! – нареди баткото. – Да ти кажа ли какво си мисля, докато ядем? Ама няма да се плашиш. Гледам планината отсреща и ми се струва, че може да е загаснал вулкан. – Малкият спря да яде и наостри уши. – Не ти ли е странно, че като правихме тетрадка за вулкани в училище, в нашата страна няма нито един? Не е възможно да сме толкова различни от останалите части на земята. А тази планина много ми прилича на онези от снимките, които показват истински вулкани.

– Ама ако това е така и вулканът избухне, ние май ще умрем... Нашият блок е много близко до нея... – на Велизар съвсем му беше минал апетитът.

– Да, но ако знаем предварително, можем да избягаме! За другите вулкани пише, че дни наред се чуват шумове, преди да изригнат.

– Аз не съм чул досега нищо – опита се да се успокои малкото момче.

– И аз не съм, ама не пречи отсега нататък да слушаме повече.

– Ще кажем на хората, ако чуем нещо, нали?

– Разбира се! А сега яж, почти си готов с обяда.

Велизар с мъка изтопи соса от чинията и изяде докрай филията хляб. Дано да не чува повече други страшни неща днес!

След ядене обикновено трупаха чиниите в мивката и чакаха майка им да ги измие като се върне. Така се канеха да направят и сега – да добавят съдовете от обяда към оставените от сутринта. Ивомир обаче се повъртя из кухнята и каза:

– Хайде да изненадаме мама и да измием чиниите. Ти ще миеш и ще ми ги подаваш, аз ще ги нареждам.

– Добре, батко!

Запретнаха ръкави, малкият се зае с чиниите, купичките и чашите. Май слагаше повече от препарата „Веро“, но пък съдовете щяха да станат по-чисти. И щяха да зарадват майка си, когато тя се върне уморена от работа. Скоро сапунената пяна покри ръцете на Велизар до лактите. Водата от крана шуртеше и преливаше от мивката на балатума, под който имаше паркет. В нея се вливаше още от чиниите, които подаваше на батко си, след като ги измие. Скоро на пода се образуваха малки локвички. Децата не знаеха, че утре паркетът ще се подуе и вместо да направят нещо хубаво бяха сътворили голяма беля. С оправянето й щеше да се заеме баща им, след като преди това им издърпа добре ушите.

------------