Дъга

Дъга

Написах проза, така душата си шия.
На пода оставих роза – изсъхнала,
че самотно е в душата ми, да скрия.

На пода хиляди мечти разбити
остави, за да ми напомнят за сълзите прикрити,
но устните и кожата – помнят.

“Да обичаш май си забравила?” –
каза ми той с треперещ глас.
Нима душата си бих прежалила
да обичам истински само аз?

И остави ме из непрогледната мъгла
да бродя сама, но знам, че мога
да се справя и с това, защото дори
и бурята носи след себе си дъга.