Николай Райнов

Николай Райнов е роден в с. Кесарево, Великотърновско, на 1 януари 1889 в семейството на видния деец за национално освобождение Иван Райнов. Брат е на художника Стоян Райнов, професор по керамика и баща на видния скулптор Боян Райнов, както и на писателя Богомил Райнов.

Завършва Духовната семинария в София (1908). Следва философия в Софийския университет (1911). Участва в Първата световна война като военен кореспондент към 9-та плевенска дивизия, заела участък от отбранителната линия на Южния фронт, известен като Дойрански.

Завършва Държавно художествено-индустриално училище в София (1919).

Пише поезия, белетристика, културологични произведения в областта на историята на изобразителното изкуство, фолклора, етнографията; сътрудничи на периодичния печат; проучва много паметници на културата; публикува редица статии за изкуството и литературата.

Главен редактор на списанията “Зеница” и “Орфей”, вестниците “Камбанар” и “Анхира”. Първата му книга “Богомилски легенди” (1912) е публикувана с псевдонима Аноним. Няколко месеца по-късно Антон Страшимиров публикува голяма рецензия за книгата в две последователни книжки на списание “Наш живот” (кн. 9-10), наричайки автора “творчески талант с облик, какъвто досега не сме имали”, а дебюта му – “събитие”.

В периода 1918-1919 г. сътрудничи на Гео Милев, като пише редица статии за неговото списание “Везни”. Същата година издава няколко книги: “Видения из древна България”, “Книга за царете”, “Очите на Арабия”, “Слънчеви приказки”, “Между пустинята и живота”, поемата “Градът”. Прави второ издание на “Богомилски легенди”, разширено издание на “Книга на загадките”, превежда “Тъй рече Заратустра” на Фридрих Ницше. През 1919 г. се отправя на голямо пътешествие в Египет, Сирия, Палестина, Мала Азия.

През периода 1922–1927 г. работи като главен библиотекар в Народната библиотека в Пловдив. Командирован е за 2 години в Париж, за да се запознае с паметниците на културата във френската столица. Когато се завръща, приема преподавателско място в Художествената академия в София, където е професор по история на изкуството от 1927 до 1950 година.

Написал е и книгата “Светите братя”. През 1933 г. (заедно с проф. Благой Мавров и Никола Трифонов) се запознава с богомилската книжнина, пазена в хранилищата на държавната библиотека на остров Малта. Изучава основателно историята и същината на богомилското учение в България. През 1930 г. основава българската асоциация “Рьорих”.

Заради романа му “Между пустинята и живота”, посветен на живота на Исус Христос, е отлъчен от Православната църква.

Автор е на 30 сборника с приказки от цял свят (1930-1934); 9 тома “Вечното в нашата литература” (1941); “История на пластичните изкуства” – 12 тома.

Професор по история на изкуството в Художествената академия, София (1927-1950). Председател на СБХ. Академик (1945), дописен член на Българския археологически институт. Съосновател и първи директор на Института за литература на БАН (1948-1949).

Умира в София на 2 май 1954 г.