Змията

“Змията е един от най-старите и широко разпространени символи. Символиката й е едновременно позитивна и негативна. Използва се и като символ на измамата и като символ на изцелението. Змиите, заради способността да сменят кожите си, биват свързвани и с новото начало и прераждането.”

Не си спомням вече колко време пътувам.

Пълзях по стръмни скали, толкова горещи, че кожата ми цвърчеше, като парче бекон, хвърлено в тигана с олио.

Пълзях из пустини, чийто пясък ме драскаше, и ме караше да мечтая за прохладата на студената вода.

Пълзях по ледове, толкова тънки и хлъзгави, че дори мен, Змията, ме беше страх.

Пълзях и сред красиви места. Поляни, извадени сякаш от приказките.

Гори, изпълнени с птичи песни и живот.

Слънчевите лъчи ме галеха, докато се припичах на гладки речни камъни.

Вечер, съм намирала безкрайно удобни и уютни дупки, от които можех да гледам луната необезпокоявана. Но винаги нещо в мен ме караше да продължавам. Винаги изпитвах нуждата да пълзя. Да не спирам да пълзя.

Срещах всякакви същества. Повечето ги бе страх от мен. Веднъж, докато стоях скрита под един камък, чух как хората говорят за мен.

Чух, че аз съм причината те да са на земята, а не в рая.

Наистина... от всички създания, които срещнах, хората са най-странните.

Повечето не могат да поемат отговорност дори за съществуването си. Вечно търсят вината извън себе си. И за щастието, и за нещастието си.

Змията ги е изгонила от рая...

Змията е виновна.

Страхуват се от змията.

И аз се страхувам от тях, защото не ги разбирам. Прекалено много емоции, прекалено малко разум. Веднага, щом се отдалечиха, продължих по пътя си.

Знаеш ли, който и да си ти, който четеш мислите на една змия... гордея се със себе си!

Не съм като лъвовете, тигрите и лисиците. Не съм като дивите животни. Не съм като хората.

Слава Богу, не съм като хората!

Но има нещо в мен, което никой друг на тази земя не притежава. Способността ми да се прераждам. Може би само фениксът би ме разбрал.

Може би той ме вика и гласът му ме кара да не спирам да пълзя. През трудното, през страшното, през тъмното и красивото.

Нищо не може да ме спре. Нищо не може да ме задържи задълго. Защото не спирам да търся своя Феникс. Защото знам, че съществува.

Защото всичко по-малко, би било прекалено малко.

А ти?

Намери ли феникса?

Прероди ли се?

Смени ли кожата си повече пъти, отколкото можеш да преброиш?

Ако не си, значи си от хората.

А щом си от хората, фениксът ти отдавна си е отишъл.

И е взел душата ти със себе си.