Вселената уши ми дреха

* * *

Вселената уши ми дреха – с много джобчета,
и каза да си прибера мечтите.
Прибрах отпървом сребърните копчета,
от които са се раждали звездите.

До тях в съседно джобче сложих
парченце от угаснала планета.
Внимателно, за да не ги тревожа,
приспах и две объркани комети.

И горски мъх, и цъфнали тревички...
Прибрах и мечките, които още спят.
И буйната река...Ще взема всичко!
Нали съм тръгнала на дълъг път...

И огън ще ми трябва – хайде в джобчето.
И пухче от топола. И ранено птиче.
От детството ми – шарените бобчета,
които да броя така обичам.

И жабчета ще хвана, да ми пеят,
и тъжно окуцяло скакалче,
и весели светулки – да ми греят
във нощите. И звънкото щурче.

И камъчета много ще си взема,
така ще ми напомнят за това,
че тук сме гости може би до време,
но пътници – за вечни времена.

И смях, и сълзи – всичко ще си скрия.
И много, страшно много светлина.
Един компас – да мога да открия
пътеката до тебе през нощта...

И книги непременно ще си взема.
За лист и молив плаче самотата...
И сгъната на четири поема
във джобчето – съвсем до тишината.

Единствено любов не си прибрах.
Вселената да ми се сърди няма.
Защо не ми е дала не разбрах
за нея джобче много по-голямо...