Шърли Маклейн за своето пътуване по “Камино – пътят на духа”

Дата: 
петък, 24 August, 2018
Категория: 

Известен като Камино, пътят до Сантяго де Компостела в Северна Испания привлича от векове хиляди поклонници. Според легендите дългият около 800 километра магически маршрут минава точно под Млечния път и отразява енергията на звездите над него.

Самата тя звезда – на Холивуд и на литературната сцена, – Шърли Маклейн решава да измине Камино... Не знае защо го прави, знае единствено, че по този път са вървели светци и грешници, щастливци и несретници, крале и кралици, генерали и войници. Хората тръгват по него с намерението да открият своята духовна същност, смисъла на живота си, тайните на битието. Това пътуване на духа е изпълнено с много премеждия, лутания във времето и пространството, реални усещания и космически проникновения. Какво ще донесе това пътуване, изпълнено с премеждия, човешки истории, размисли и прозрения, зависи от това, което всеки сам влага в пътуването.

Анотация:
“Мисля, че вървях по Камино, за да се почувствам отново човек. Без да познаем пътуването на душата в нас самите, сме загубени и изпълняваме само част от предназначението си.”

Честно казано, попаднах на тази книга съвсем случайно. Грабна ме заглавието – “Камино – пътят на духа”. Веднага разбрах, че това е моята книга, защото много съм слушала и чела за това магическо място – Сантяго де Компостела. И с ръка на сърцето, мога да кажа, че тази книга я слагам в моите любими. Всъщност, вече за втори път я препрочитам и чак сега вниквам в нейният истински смисъл. Първия опит да я прочета беше преди няколко години, но тогава още бях хлапе и не ги разбирах много тези неща, не се и интересувах толкова. Но след това, духовното, историите за прераждане и окултизмът започнаха да привличат много моят интерес и да чета все повече подобна литература.

Самата Шърли Маклейн ме впечатли с увлекателния си начин на писане и изразяване. Въпреки, че тя е актриса, също така е и един наистина самороден и необикновен талант. Тя самата смята, че се е вдъхновила какво точно да напише в книгата си, именно по време на пътуването си по Камино. Трудно и е било да разкаже и опише с обикновени думи на когото и да е, какво точно е преживяла докато го е извървявала, затова е решила да го разкаже в книгата. И то доста добре – читателят лесно може да се потопи в изживяването и да се превърне в част от него – все едно е там.

Векове наред поклонници изминават прочутият маршрут през Северна Испания, наричан – Камино Сантяго де Компостела. Твърди се, че той преминава точно под Млечния път и следва енергийните линии, отразяващи енергията на звездните системи над него. Животворната сила е особено интензивна по енергийните линии. Следвайки тези линии по земята, Камино започва във Франция, пресича Пиренеите и върви от изток на запад през Северна Испания, докато стигне до изящната и прочута катедрала “Сантяго де Компостела”, където се твърди, че са погребани останките на свети Яков. Самият път е около 800 километра, които се извървят пеша от различните поклонници, вървели по този път от хилядолетия – светци и грешници, щастливци и несретници, крале и кралици, генерали и войници.

Шърли разказва за психологическият, духовен, емоционален и ментален катарзис, който е преживяла по време на пътуването. В началото никак не е лесно, но после започваш да свикваш и да извървяваш все повече километри пеша на ден. Започваш да не обръщаш внимание на това че си мръсен, със скъсани обувки или в неугледен вид и започваш да се сливаш и чувстваш едно цяло с енергията, която те съпровожда по Камино. В един момент трябва да намериш своята дървена тояга, която да ти бъде верен спътник и опора по време на трудния преход по някои от хълмистити или по-стръмни и опасни части от пътя. С течение на похода се срещаш, споделяш част от пътуването си, разделяш се и се разминаваш с най-различни хора, с разноцветни съдби и характери. Започваш да се изправяш и пред самият себе си и да се бориш с вътрешните си тревоги, страхове и всякакви емоции. Започваш да разбираш и да вникваш все по-дълбоко в себе си и своята духовна същност. Виждаш света вече под по-различен ъгъл, като в ума ти изникват мисли и спомени, за които дори не си и подозирал.

Актрисата разказва как се е борила със страха си от кучета, многобройните нападки и опити за бягство от репортери и журналисти, които не я оставяли намира дори и по време на пътуването. Но най-интересната част е нейният разказ за това, как си е спомнила своите предишни прераждания, за това как е била мавърка по времето на Карл Велики, как нейният верен спътник, наставник и учител по време на пътуването – Джон Шотландеца я покръства в реката. Как и подарява златното кръстче, с което тя приема новата си вяра и как хилядолетия след прераждането си по случайност или не, вижда същото кръстче в един бижутерски магазин и решава да си го купи. Как нейният ангел-хранител Ариел я посещава, като показва присъствието си чрез различни аромати и как се оказва, че същият ангел е бил част и от друго нейно прераждане, далеч в земите на Атлантида и Лемурия. Джон Шотландеца я запознава с отминалите и прераждания, разказва и показва каква всъщност е била и как в Лемурия някога на Земята било Рай, а хората били хермафродитни и изцяло съвършени същества, носещи, преплитащи и сливащи се в едно цяло и мъжкото и женското в себе си. Как след грехопадението съществата се разделили един от друг на мъже и жени и отделни личности и как настъпил крахът на тази велика епоха, когато Лемурия изчезнала, Анлантида потънала а хората се самоунищожили. И още... и още спиращи дъха интересни ситуации...

Как Шърли Маклейн възприема всичко това и как се променя нейният мироглед за нещата след това разтърсващо духовно пробуждане, дали ще успее все пак да достигне краят на Камино и самият Сантяго, ще разберете в книгата. Не е за изпускане!

-------------

Откъс от книгата:

Епилог

Пътуването продължава...

Когато се качих на самолета, изглеждах и се чувствах като бежанка, бежанка от друго време. Носех вярната си тояга на рамо. Стюардесата веднага я взе и я прибра в задната част на самолета. Останалите пътници зяпаха сплъстената ми коса с прораснали корени в друг цвят, обгорялото ми лице на петна, мръсните обувки, скъсания клин и опърпаната раница, която вече съдържаше само записите ми, пътеводителя, спалния чувал и чифт джапанки. Опитваха се да го правят дискретно, но пътникът, когото прескочих, за да седна на мястото до него, не беше доволен. Щеше ми се да имам малко парфюм.

Облегнах се назад на мястото си, опитвайки се да не се набивам на очи. Самолетът излетя и аз отроних доволна въздишка от добре свършената работа. А сега какво щях да правя? Погледнах надолу в летния здрач. Зад Компостела видях Финистере и спускащите се към Атлантика къщи. Пред очите ми се занизаха картините, които бях видяла – на някога величествен континент, причинил сам разрушението си. Да, помислих си, изминах Камино, за да разбера на какво сме способни като човешки същества – такова духовно великолепие и такова разрушително разчленяване на собствените ни души. Нима не повтаряхме тези драми дори и днес, защото бяхме забравили откъде идваме?

Погледнах надолу към любимия си Камино, който се виеше сред прохладните испански планини и долини и през палещата, мъртвородена жега, трептяща над месетите. И другите ли поклонници извървяваха свои собствени вътрешни пътувания, които променяха съзнанието им дотолкова, че те не можеха да ги споделят с останалите? Нима заслоните предлагаха убежище и подслон поради онова, което поклонниците може би преживяваха вътрешно? Взирах се през прозореца, политнала високо над лаещите кучета, които бяха изпитание за страха; над озъбените, движещи се на глутници репортери, които бяха изпитание за истината и гнева; над любезните селяни, които ценяха истинската ultreya; над църквите с непокътнато от времето великолепие и духовно смирение; и най-вече над животворните чешми, които правеха възможно пътешествието по Камино.

Загледах се в пейзажа под мен и си представих Карл Велики и неговите армии, маврите и стълкновенията помежду им, отделни истории и събития от живота ни. Бях мавърка, с развети от вятъра тъмни коси, яхнала коня си или изригваща поток от непристойни думи в студената река, след като ме бяха покръстили. И над всичко това се носеше Джон Шотландеца – свещеникът наставник, който продължаваше някак си да ми говори телепатично: “Помни коя си и какво си била.” После се завъртях на мястото си, за да погледна още веднъж зад гърба си страната, която току-що бях прекосила. Наистина ли някога тук е имало величествен континент, незнаен свят, потънал отдавна под вълните? И този континент е бил колония на една още по-древна духовна цивилизация, създадена в зората на човечеството – такова, каквото е трябвало да бъде?

Да, бях вървяла към тези непознати светове, стремейки се да разбера коя съм и каква съм била тогава. Представих си мислено онези важни събития – непознатите светове, потъващи под вълните. Помислих си за познатия ни сега свят. Щеше ли историята отново да се повтори? Щяхме ли отново да потънем, защото не си бяхме извлекли поуки от миналото? Май не разбирахме основната си духовна връзка с Великия божествен дух, първата дума, произхода на ВСИЧКО.

После се замислих дали онова, което наричахме въображение, наистина се основава върху паметта на душата. Ще научим ли някога истината за миналото на душите си, а оттам и да бленуваме за по-величествено бъдеще? Ще повярваме ли, че преди милиарди години Божественият дух се е почувствал самотен и ни е създал да живеем като семейство деца, обичащи Божеството от цялото си сърце и душа и ближния като себе си? Измъкнах златното си кръстче и силно го стиснах. Да, можех да си представя подобно нещо.

Най-много съжалявам, че не направих нито една снимка, но пък обикновената едноизмерна снимка едва ли щеше да отдаде дължимото на преживяванията ми. Единствените снимки бяха направени от репортерите. Можех ли да докажа, че Лемурия и Атлантида са съществували? Разбира се, че не. Но след като можех да си ги “въобразя” в такива подробности, откъде идваше това? От дълбините на древните ми творчески спомени ли? В едно обаче съм сигурна – имам душа и тя знае повече, отколкото аз самата мога в момента да проумея с разума си. Не се и съмнявам, че съм живяла преди и че ще живея отново. Изключителните съвпадения при някои мои взаимоотношения с различни хора го доказват за мен, а и за много от тези хора.

Наистина ли е било осъществено разделяне на половете преди много еони? Митовете не са случайни идеи, особено когато се срещат в много култури. Ако днес се смятаме за генни инженери, овладели ДНК и клонирането, защо да не сме извършили същото в едно напреднало общество преди много време? Липсата на доказателства все още не доказва обратното. Мисля, че на човешките същества винаги им е било приятно да си играят на богове, тъй като съзидателната енергия съществува във всички нас.

Може би именно такова събитие обяснява копнежа на толкова много хора да открият другата половина от себе си в някой друг. Може би то стои зад стълкновенията и неразбирателството между мъжете и жените днес. Ами отчита ли се приносът на извънземните в преценките за човешката ни същност? Смятам за глупаво да мислим, че сме единствените в космическата схема на живота в огромната вселена. Съществуват многобройни доказателства, че може би те са посещавали и посещават земята.

Затова според мен е време да се хвърли светлина върху възможното укриване на информация и да отворим себе си за нови хоризонти, като признаем потенциалната възможност за съществуването им. Самата земна енергия крие необяснени тайни за духовния ни произход. Докато вървях по повърхността на любимата ни планета, осъзнах колко важно е да я съхраним. Майката Земя е нашата връзка със същността ни като нейни духовни деца. А като нейни обитатели нашето равновесие и хармония ще осигурят и нейното равновесие и хармония. Ако природата отразява съзнанието, значи от нас зависи да бъдем хармонични, за да може и земята да отрази точно това. А какво представлява времето? Толкова ли е гъвкаво, че човек да може да изживее всичко едновременно?

Казват, че Буда затворил очи само за миг и изживял деветдесет и девет хиляди прераждания. Чувството му за Бога било толкова силно, че можел да преодолее времето. Дали изживяното от мен не бе само изострени възприятия, стимулирани от енергията на Камино? Щях ли да разширя познанията си, ако признаех, че всичко, изживяно от душата ми, е записано в паметта й?

Ами въображението? Кой е всеки един от нас от гледна точка на понятията ни за реалност? Всеки от нас е свое собствено творение. Това е чудото на духовния пейзаж на човечеството. Може би всеки от нас е преживял “добро” и “зло” и във всеки свой живот е получил житейски поуки, пътувайки назад към Върховното божество. Най-големите лични откровения често се разглеждат като социално неприемливи и дори заблуждаващи. Трябва ли да бъдем “сигурни” в тях, защото всяко друго отношение няма да е достойно за Бога?

А може би всичко е много просто. Дошли сме от Божественото, творим с божествената енергия на въображението, докато се върнем към него. Живот подир живот.Ами Джон Шотландеца?

Драги читателю, той ме спохожда от време на време. Беше с мен, докато пишех тази история. С мен бе и енергията на златното кръстче, което винаги нося със себе си. За мен Джон е мой добър приятел и наставник, защото той ме научи, че да отхвърля него или каквото и да било от “наученото”, би означавало да се отрека от собствения си талант и способност за творчество. Всеки от нас е творец. И още веднъж – липсата на доказателства не доказва нищо.

Представете си го.

-------------

За авторката:

Актрисата Шърли Маклейн е носителка на наградата “Оскар”, три пъти на наградата “Еми” и десет пъти на “Златен глобус”, играла е в повече от 50 филма, шест пъти е била номинирана за “Оскар” (най-добра актриса) и го печели през 1984 г. За дългогодишни постижения Шърли Маклейн получава през 1999 г. наградата “Златната мечка” на Международния филмов фестивал в Берлин и наградата “Сесил Б. Демил” за забележителен принос в областта на изпълнителското изкуство. Печели две награди на Британската филмова академия, две Сребърни мечки на Германската академия и две награди “Златна камера”, две награди “Купа Волпи” на филмовия фестивал във Венеция, две награди “Донатело” в Италия, както и наградите на филмовата критика в Ню Йорк и Лос Анджелис. Дългогодишна пламенна защитничка на гражданските права и свободи, Шърли Маклейн е и авторка на осем международни бестселъра, сред които “Не падай от планината”, “Там не можеш да стигнеш оттук”, “В неизгодно положение”, “Танцувай до последен дъх”, “Всичко е в играта”, “Навлизане навътре”, “За да достигнеш плода” и “Моята щастлива звезда”. Шърли Маклейн живее в Малибу, Калифорния, и в Абикуи, Ню Мексико.

-------------

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите