Погребални обичаи

Казвам се Елена и бях студентка по медицина. Още от дете мечтаех да стана лекар и когато най- накрая бях приета да следвам, се наложи се да се прехвърля да уча друга специалност. Отново в сферата на медицината, но в друг раздел – стоматология. Така нямаше да ми се налага да срещам, да виждам и докосвам трупове или казано с две думи – исках да стоя далеч от мъртви хора.

За да предприема това действие, в живота ми се случи нещо, за което искам да ви разкажа. Дали ще повярвате или не, това си е ваша работа.

Беше последната седмица на септември и ваканцията ми беше към своя край преди да започне семестъра ми. Бях решила да посетя братовчедка ми, леля ми и баба ми, която не бях виждала от много време. Братовчедка ми и леля ми от няколко години живееха при баба ни – малко селце само на двадесетина километра от София. За разлика от много български села, които се бяха обезлюдили, в това кипеше живот.

Преди да започна да приготвям багажа си реших първо да позвъня на братовчедка ми. Вече се бяхме договорили, но исках да чуя гласа й и да потвърдя пристигането ми там. Тъкмо взех телефона, когато той иззвъня. На дисплея беше името на братовчедка ми Мария.

“Няма търпение, а само след час ще съм там. Мислим еднакво” – помислих си с усмивка и натиснах зеленият бутон. От другата страна се чу пукот, пращане и настана мълчание. Изведнъж ме обзе лошо предчувствие и буца заседна в гърлото ми, след като няколко пъти споменах името й без да получа отговор. Изчаках още секунда и тъкмо бях решила да затворя и да я набера отново, когато от другата страна се чу плачещият глас на Мария. Заеквайки ми съобщи, че баба ни е починала. Връзката прекъсна. Сълзите ми на мига се стекоха по страните на лицето ми.

Реших да тръгна веднага към селото и точно се отправях към багажа си, когато мобилният отново иззвъня. Беше братовчедка ми, вече не плачеше. Съобщаваше ми, че бдението ще бъде по старият обичай. Каза ми, че мога и да отида направо на погребението, защото знаела, че съм против тези стари традиции. Нищо не й отвърнах, но много ме заболя. Разбира се, че щях да присъствам, макар да се почувствах пренебрегната. Истината беше, че наистина рядко посещавах баба си, въпреки че много я обичах... все не намирах време, а това не е оправдание.

В някои части на страната ни, най-вече в малките населени места, най-вече селата има много стар, странен обичай при погребение. Най-близките роднини вечерят в помещението, където е положен ковчега.

Ковчегът с покойника се поставя в средата на стаята или помещението. От едната страна на главата се поставя кутия със свещи, а от другата празна кутия. През денят близки, приятели, познати, които искат да си вземат последно “Сбогом” минават покрай ковчега взимат свещ, която после ще запалят в църквата или на гробището. В другата кутия – празната се поставят монети, за да може душата да си плати пътуването до отвъдният свят. Вечерта след 20:00 часа най-близки и роднини вечерят в помещението. За целта се приготвя домашно изпечена питка и се сервират ястия от рода на: супа, леща, боб, ориз... Питката се разчупва, като първото парче е за покойника и се поставя отстрани на трапезата. Другите парчета се разделят между членовете, като се започва от най-възрастният.

Няма да се впускам в подробности около пристигането ми и самата вечеря.

Ковчегът бе изработен от тъмно дърво и бе положен в средата на стаята, която се намираше на първият етаж на къщата. Самата стая по начало бе пригодена, като стая за гости, но сега бяха изкарани част от мебелите и бяха оставени само двете ъглови легла и няколко стола – наредени до стената. До нея имаше друга стая, която преди да почине баба ми я използваше за спалня. До нея се падаше кухнята следвано от банята и тоалетната. На вторият етаж имаше две спални и още една баня. Ние с братовчедка ми – Мария се казва ще спим в една от стаите на вторият етаж, а в другата стая ще бъдат брат ми и нейният брат или братовчед ми.

Родителите ни ще се разпределят на първият етаж.

Цялото село се изреди да се сбогува с баба ми. Тя бе добра и обичана жена. Това си личеше от посещението. Когато си тръгна и последният човек, в стаята бяхме останали само аз и баща ми. Застанах до ковчега и загледах лицето на баба ми, което се бе превърнало в каменно. Спомних си колко хубави моменти сме имали и тогава усетих леденият полъх. Обгърна ме и сякаш ме остави без дъх. Потреперих и се обърнах към баща ми, който в момента затваряше прозореца.

– Стана студено! – из коментирах, а той ме изгледа учудено:

– Не, не е студено! Аз дори съм се изпотил. Да не се разболяваш? – попита и пристъпи към мен.

Докосна с ръка челото ми и поклати глава:

– Върви да си почиваш, че утре ще е тежък ден. Аз ще сложа капака на ковчега и ще си лягам също.

Прегърнах го, целунах го по бузата и се отправих към вратата. На изхода се спрях. Видях как вдига капака и покрива ковчега. Огледах още веднъж стаята, сякаш за да не забравя нещо или съм забравила нещо и се отправих към стълбите за вторият етаж.

Умората от днешните емоции си беше казала думата – братовчедка ми вече спеше. Аз бях предположила, че няма да мога да заспя затова и си бях донесла да прегледам някои лекции. Преместих нощната лампа на масата и седнах с купчината листове.

Изглежда, че докато съм чела записките съм заспала, но изведнъж се събудих. Вратът ми се беше схванал, но не от това се събуди. Беше станало страшно студено. Имах чувството, че ако духна и дъхът ми ще излезе от устата ми във вид на пара. Погледнах телефона си, за да видя колко е часът, но беше изключил. Батерията му беше паднала, а зарядното ми беше в колата. Ще трябваше да отида и да го взема. Изправих се и разтърсих първо единия си крак, после другият, за да може кръвта ми да се раздвижи. Чантата ми беше на масата. Извадих ключа от колата и го прибрах в джоба на дънките си. Трябваше да отида до колата, а не ми се ходеше. И тогава се чуха три удари или по-скоро силни почуквания, които идваха от стаята под мен. А това беше стаята, в която беше поставен ковчега. Ударите се повториха, а аз потреперих. Погледнах към братовчедка ми, но тя спеше в същата поза, в която я бях заварила. С три бързи крачки и вече бях до нея. Хванах я за рамото и я разтърсих, но тя не реагираше. При допира с ръката й усетих, че е студена.

“О, Боже! Тя да не умряла!?” – прошепнах и затърсих пулса й, но го усетих и въздъхнах облекчена.

– Започваш да се побъркваш! – казах на глас повече, за да си придам малко смелост.

Стоях изправена в средата на стаята и тогава ударите се чуха отново – силни, ясни, равномерни някак приканващи и идваха от стаята с мъртвата ми баба. Затаих дъх и се заслушах, а студът ставаше хапещ. Тогава ми хрумна, че това сигурно са брат ми и братовчед ми. Решили са да ни изплашат, да си направят детска шега. Това до някъде ме успокои, но веднага отхвърлих тази мисъл. Не биха могли да си правят шега на погребението на самата им баба. Въпреки това реших да отида и да им дам да се разберат ако наистина са те. Отворих тихо вратата и още по-тихо излязох. Напипах ключа и щракнах, малката лампа освети стълбите.

Слязох на пръсти по първите три стъпала до малка квадратна площадка. Оттам можех да видя и стаята, в която бе ковчега. Вратата беше леко открехната. Потръпнах от ужас или от студ, а може и от двете.

Серия от нови три удари, идващи направо от ковчега. Не знаех какво да правя. Опитах се да извикам баща ми, но от гърлото ми излезе само стържещ звук. Все едно някой бе завързал на възел гласните ми струни.

Не знам колко време съм стояла така, затаила дъх. Бе настъпила някаква смразяваща тишина. Нещо ме привличаше към стаята. Слязох и се озовах точно пред открехнатата врата. Слабата светлина на нощната лампа, която баща ми бе оставил да свети осветяваше ковчега.

“Сигурно съм си въобразила тези удари” – направих няколко крачки, сложих ръка на вратата и я бутнах. Тя изскърца и се открехна наполовина. Очите ми бяха приковани в ковчега.

“Какво толкова?! Това е само един мъртъв човек! Стегни се, Елена! Виждала си стотици трупове в университетската морга!” – си прошепнах и се учудих защо шепна.

Реших да приближа и тогава чух драскащ звук, идващ направо отвътре. Звукът бе толкова ясен, че това не можеше да е въображението ми. Върнах се две крачки назад. Сърцето ми щеше да изскочи, а устата ми беше така пресъхнала, че нямах дори слюнка да преглътна. Не можех да сваля погледа си от ковчега. Чу се пукот, сякаш нещо се бе раздвижило вътре и тогава усетих миризмата – тежка на гниене, но и толкова силна, че заседна в гърлото ми и ме задуши. Знаех, че баба ми е мъртва, но сякаш искаше да излезе, сякаш трупът й ме гледаше отвътре. Чу се ново пукане и ковчега се разтресе.

“О, Боже! Това не може да се случва!” – казах си и усетих, че не мога да се движа. Като, че ли краката ми бяха залепнали за пода.

Чуха се три почуквания и капакът започна да се движи, отвори се на няколко сантиметра. И тогава чух дрезгав глас, който дойде от вътрешността. Това не беше гласът на баба ми, но каза: “Ела” и последва шум от тежко дишане.

Изведнъж всичко замря. Това беше момента да се махна, но стоях и гледах към ковчега. В реалността ме върна миризмата, която отново се разнесе, но сега се прокрадваше навсякъде. Толкова силна, че изгори гърлото ми. Не знам как намерих сили, но се завъртях и се насочих към съседната стая, където трябваше да спят майка ми и баща ми. Вратата беше заключена. Започнах да удрям по нея, но нищо. Насочих се към кухнята, но и там вратата беше заключена.

Тогава дойде трясъка и аз разбрах, че капака на ковчега беше паднал на земята. Следващата врата беше тази на банята. Не беше заключена. Влязох бързо, затворих я и се облегнах на нея. Трябваха ми няколко секунди, за да мога да събера мислите си, но не знаех дали и за толкова щях да имам време. От стаята проехтя гласът: “Ела!”, последван от тежко тупване и още едно... Разбрах, че баба ми е извън ковчега.

Долепих ухото си до вратата и съвсем ясно чух тътрене на стъпки – бавни, тежки стъпки. Веднага след това започна дращенето по вратата. Дръпнах главата си, но продължих да подпирам вратата.

“Ела!” – провлеченият глас отново проехтя, а аз подскочих. Гласът не беше на баба ми. Драскането, стържене продължаваше. Започнах да се моля и тогава всичко спря. Постоях няколко секунди. Тялото ми не спираше да трепери, но събрах смелост и отворих леко вратата. Коридора беше празен, но виждах стаята на мъртвеца. Капака на ковчега беше на земята, а баба ми, която трябваше да е вътре я нямаше. Светлината от нощната лампа премигна, но нищо не се виждаше. Само миризмата на гнило, която идваше отвсякъде. Тогава забелязах, че на пода, започвайки от ковчега имаше следи – тежки крака бяха преминали и водеха към стълбите за горният етаж. Слузестите следи блестяха и се открояваха на оскъдната светлина. Трупът се бе надигнал и вървеше някъде из къщата. Трябваше да се махна от къщата. Събрах цялата си смелост и прекосих коридора, отправяйки се към входната врата. Надявах се да е отключена. Когато идваме и сме много хора в тази къща, тази врата не се заключва.

Направо се хвърлих към вратата, от което вдигнах шум при сблъсъка ми и баба ми ме беше чула. Сега влачещите се стъпки се бяха отправили към мен. Цялото ми тяло се тресеше от страх, а сърцето ми щеше да изскочи.

И тогава я видях. Леко прегърбена протегна ръце към мен. Инстинктивно я погледнах в очите и онемях. Бяха хлътнали навътре две широки ями – целите бели и лъщящи със студен оттенък. Ръцете на баба ми се удължиха и светкавично ме хванаха за гърлото. Гърбът ми така беше залепнал за входната врата, че имах усещането, че ще се слея с нея.

Не стискаше силно, за да ме удуши, но само при допира на вкочанените ледени пръсти въздухът ми секваше.

Тогава гласът изписка: “Ела!”

От този вик ушите ми започнаха да пищят. Започнах да се мъча да разхлабя хватката й, но напразно.

“Още не съм готова да умра”– си помислих и в следващия момент пръстите ме пуснаха.

Не знам как и откъде намерих сили, но бутнах силно баба ми. Тя се олюля и падна назад, като дъска.

Това беше моят момент. Хванах бравата и вратата се отвори. Изскочих навън, затичах, отворих градинската врата и чак, когато се намерих на улицата се спрях. Поех си въздух и погледнах към къщата – нямаше я!

“Какво по-дяволите...!?” – направо изкрещях и тогава видях, че не само къщата, всичко бе покрито с гъста, мръсна мъгла.

Бръкнах в джоба си и извадих ключът от колата, целунах го. Инстинктивно я намерих и влязох вътре.

“Ще си поема малко дъх и си тръгвам веднага за София” – казах, гледайки се в огледалото. По врата ми имаше тъмни петна – отпечатъци от пръстите. Заспала съм! Събуди ме братовчедка ми, тропайки по прозореца на колата.

– Какво правиш в колата? Да не си прекарала нощта тук? – попита ме тя.

Разтърках очи и само кимнах. Запалих колата, след което отворих прозореца.

– Заминавам си! Няма да идвам на погребението – казах, очаквайки да попита защо ковчегът е бил отворен или нещо от този вид, но тя само се усмихна и тъжно каза:

– Както си решила. Всъщност... какво ти е това на врата? Прилича ми на пръсти. Да не си се душила сама, защото вчера го нямаше.

Не отвърнах нищо. Натиснах копчето и автоматичният прозорец бавно се затвори. Потеглих бавно, дори не погледнах в огледалото за обратно виждане.

------------