Пенчо Пенчев и “Урокът на историята”

Доц. д-р Пенчо Пенчев е излишно да бъде представян на айтозлии, защото той самият е кореняк айтозлия и от този град започва неговия съзнателен живот – детството и ученичеството. Дълги години Пенчо посвещава своя живот на армията, където служи в продължение на близо 20 години, а след това се нагърбва с нелеката задача – обучението на тези, които също като него избират за свой жизнен дълг защитата на Отечеството. До 2000 г. работи като хабилитиран преподавател във Военна академия “Г. С. Раковски” в София, предавайки своя опит на младите бойци.

Общо заболяване и сърдечно-мозъчен удар го приковава към инвалидна количка, което го принуждава да се завърне в родния град. Но несломимият дух открива нови хоризонти пред Пенчо Пенчев и той открива своето ново поприще – литературата. След повестта “Гневът на пеликаните” и поетичната му книга “Лирика за всеки”, творецът е запленен от идеята за тракийските бежанци и нерадостната съдба на хиляди семейства, принудени да напуснат родния си дом и да търсят убежище в майка България, след злополучния Ньойски и Ангорски договори. Това става и първопричина за написването на романа “Урокът на историята”.

Всъщност както самият автор определя своята нова творба, това е роман от две книги.

Първата книга е със заглавие “Далечните светлини на България” и е своеобразна сага за съдбата на тракийски бежански род от село Енидже, Лозенградско, което като много други през 1913 година е принуден да напусне родните места и да търси убежище в България, да изгради отново своя живот, с цената на много лишения и жертви. През петте части на тази книга: от първата – “Под сянката на ятагана” до петата – “Поуката”, авторът проследява всички трудности и перипетии, които изживява семейството на Пею (главният герой в романа) за да премине по възможно най-безболезнен начин турско-българската граница и да открие своя нов дом именно в град Айтос, в прочутата “Маджур махала”, преминавайки през “Вихъра на времето”, последователно от 1914-1956 до 1957-1992 г.

Втората книга “В тунела на времето” е едно продължение на съдбата на наследниците на разглеждания в книгата бежански род в по-нов етап, а именно в годините на промяната. Проследявайки протуберансите в живота на “Децата на Одринска Тракия” (първата част), авторът умело ни въвежда в разковничето на нещата – това са стойностите в живота на младия човек, който неосъзнал докрай измеренията на традициите и ценностната система, се впуска в безпредметно преследване на лъжливи кумири – пари, власт, състояние. Като запознат отблизо с душевността на младите хора, Пенчо Пенчев умело въвежда своите герои в истинския свят на българина – неговите корени и бит. Именно чрез гурбета на младите, наложен им от сменящата се в страната след реформата икономическа обстановка, те научават за своите корени. Това им връща самочувствието на българи и ясно съзнание, че бъдещето се гради на основите на миналото и само народ, който познава миналото си и се учи от неговите грешки е в състояние да изгради бъдещето – такова, каквото е задължено да остави за бъдещите поколения. Именно този урок на историята получават тези младежи, които завръщайки се в България, са коренно променени – не толкова от тежкия труд извън родината, а от осъзнаването за своята принадлежност към тракийските си корени и смисълът от запазването и съхраняването на самосъзнанието на българина.

За своите 62 години авторът е осъзнал зрелостта в пълния й капацитет – и като натрупан опит, и като обогатяване на съзнанието, и като мъдро пристъпване към житейските дилеми.

Несъмнено Пенчо Пенчев е преминал достойно по земния си път и от пиедестала на своята възраст, когато се берат плодовете на многогодишните натрупвания. Писателят е достигнал през годините на търсене и отстояване на нравствени позиции до способността да излъчва мъдрите вибрации на вътрешното си “Аз”, да ги вплита в тъканта на словото и да въздейства чрез тях – като семантични и емоционални кодове, върху читателя. Пенчо Пенчев пресътворява в романа философския си усет за “нещата от живота” и способността да  разказва по човешки топло историята  – за противоречието на човешката природа, за катаклизмите в сложната и многоаспектна структура на обществото, за уплашения, фрустриран и обезверен наш съвременник, за девалвацията на ценности, за несигурността на бъдния ден…

Както е казал Хемингуей, на младини човек пише сложно и лошо, а в зряла възраст – кратко и хубаво. Е, тази максима не важи в пълна степен за Пенчо Пенчев, тъй като той се утвърждава като автор на възраст, когато отдавна се е изградил в личностен и духовен план. Изстраданата и преживяна с цената на болката, неминуемите разочарования и непрестанното подлагане на морална дисекция житейска философия изкристализира в прозата му. Така, както той разбира сложността на взаимоотношенията, съдбовните връзки и взаимозависимости. Бидейки стегнат и пределно лаконичен авторът, обаче, не пренебрегва психологизма при изграждането на образите, напротив. Със своята краткост те печелят единствено по-пряк достъп до естетическия усет на читателя – по невидима пътека. А така въздействената сила на художествените внушения е с измеренията на синтезиран образ на цялостния нравствен и интелектуален заряд на белетриста. Пенчо Пенчев е автор, който има какво да каже и знае как да го каже. И не само. Тъй съумява да разказва по пеещо увлекателен начин, както за грозните аспекти на битието, така и за извисения, недосегаем по своята красота полет на чувството – такова, каквото го ражда най-чистото и лишено от всякакви меркантилни помисли кътче на душевността.

Романът “Урокът на историята” носи носталгичния повей на отминали, но незабравени емоции, на морални дилеми, чието разрешаване намира отклик в логически оправдани и нравствено мотивирани решения, взети и от разума, и от сърцето – преплетени като символи на човешкото единосъщие. И едновременно с това автономни, когато е необходимо. Пенчо Пенчев намира точната мяра – кога да даде преимущество на емоционално оправдания избор, и кога – на мотивираната и обмислена стъпка до друма на земното съществуване. А всъщност отговорите не са еднозначни – те са разнопланови, зависят от моментния вътрешен импулс и от накланянето на везните в полза на рациото или искрящия емоционален изблик.

Въпреки предизвикателствата на тежката бежанска участ, придобила измерения на абсурда, българинът се е оказал учудващо издръжлив. И не само. А и горд, мотивиран, и безумно смел понякога – пред лицето на смъртта, запазвайки честта си, вярата си и изконните ценности, кътани като светиня от поколение на поколение. Авторът представя пред читателя, не само страница след страница, но и като загадъчно надникване все по-надълбоко в пластовете на човешката душевност, една свръхзаинтигуваща история, която не би оставила безразличен всеки, наричащ себе си българин. С драматичната история на прокудените тракийски българи, авторът ни поднася не само четиво, което се поглъща на един дъх, но и дълбоко философско проникновено разбиране на човешката психика в абсурдното време на гонения. Пенчо Пенчев е вникнал в детайли в бита на българина в годините след подписването на Берлинския договор, успял е да пресътвори цялостната картина на сложните човешки взаимоотношения, на драматичния сблъсък на национални интереси и разрешаването (или болезненото заплитане) на морални дилеми. А несъмнено поантата на романа е, че човек не трябва да забравя.

С неподправена обич писателят вае героите си. Те носят като че ли вътрешна светлина, те са като съвременни рицари (без доспехи), които не престават да търсят, да чакат, да се борят, да защитават, да преоткриват огнивото на Надеждата. Топли следи оставят в съзнанието главните герои Пею Панайотов и неговият първи братовчед Костадин, Рада и Иванка, които се явяват събирателен образ на хилядите бежански жени – майки и съпруги, до съвременните им потомци Михаил Хаджижеков и Стефани Петрова, Евгений, Ангел, Иван и Анелия. Едно е сигурно – романът “Урокът на историята” ще ви грабне. Защото е топлокръвен. Защото е провокиран от “живия живот”, защото е експониран не само с хуманно разбиране за същината на болката, за цената на загубата и за светлината на малките открития, които ни правят неземно щастливи понякога…

Пенчо Пенчев несъмнено е един мъдър човек. Но неоценимостта на мъдростта се състои именно в пътя към просветлението и проникването в многоизмерната субстанция на времепространството – такова, каквото всяка една човешка душа възприема и пресътворява в земния си път. Всеки според личните си нравствени критерии, духовен капацитет и волеви запаси. В този аспект Пенчо Пенчев намира своето просветление – не мигновено, не безболезнено, не чрез чудодейна метода. А като болезнено пристъпване към най-необятната тайна на живота – тайната на осъзнаването, че сме малки прашинки във всемирния водовъртеж, които, търсейки адекватното си място в аналите на Вечността, откриват първопричината да сме живи, да ни има, да страдаме, да се борим, да плачем тихо понякога и да се възраждаме от пречистената болка. И да открием светлинния извор – като единственото спасение. Струва си да се прочете романът “Урокът на историята”. В неговата тъкан всеки ще намери отговори на някои от най-актуалните, болезнено дълбаещи същността ни или пък заровените дълбоко вътре в нас въпроси…

---------------------

Пенчо Пенчев, “Урокът на историята”, Бургас, 2005.

---------------------

Публ. във в. “Компас”, 2005 г.