Паркът

Паркът

От известно време паркът се чувстваше подтиснат и нещастен. Всъщност беше малко самотен. Нямаше с кого да си поговори и светът около него му се струваше скучен и безинтересен. Вярно е, че идваха хора, които вървяха безцелно по алеите или разхождаха кучетата си, пенсионери, които седяха по пейките и водеха безсмислени разговори, влюбени, които се целуваха между дърветата, и много деца, които понякога даже го дразнеха с виковете си. Всички тези хора му се струваха нереални – като фон на някоя картина или статисти в сапунен сериал. Липсваше нещо истинско и жизнено, нещо, което да го изведе от безкрайното, скучно ежедневие.

Може би това се дължеше на факта, че есента приближаваше с бавни стъпки, променяйки света около себе си. Когато нямаше кой да я оцени, тя можеше да бъде скучна, студена, дори отблъскваща.

Паркът си мислеше, че няма кой да види картините, които есента рисуваше, използвайки невероятните цветове на дъгата, че няма кой да забележи килимите, които тя постилаше нощем, че никой не оценя спокойствието, което тя водеше след себе си.

Един ден паркът се сепна. Навън валеше. Навсякъде беше мокро и пусто, а върху любимата му пейка седеше едно момиче и мълчаливо наблюдаваше дъждовните капки, които се събираха и поемаха нанякъде. В началото той малко се разсърди, защото беше ден за къпане и всички дървета се бяха поразголили, но след това реши да не я притеснява и я остави да си седи на спокойствие. Този ден той не й обърна внимание. Беше прекалено зает, а и малко сърдит, но тя започна да идва всеки ден.

Понякога момичето само събираше падналите листа и правеше с тях красиви рисунки, които после подаряваше на вятъра. Друг път канеше птиците да седнат по клоните на близките дървета и им четеше своите стихове или им разказваше приказки, които сама си съчиняваше. Паркът се правеше, че това не го интересува, но всъщност слушаше внимателно и дори вечер си повтаряше чутите стихове или молеше вятъра да не разпилява картините на момичето, а да ги запази. Дълго време той не се престрашаваше да проговори на момичето, притеснявайки се, че е твърде скован и безинтересен за нея, но един ден тя разказа толкова смешна история, че той не се стърпя и след като дълго се смя на глас, й каза, че всъщност отдавна иска да се запознаят. Върху лицето на момичето грейна вълшебна усмивка, която веднага стопли сърцето на парка. Оказа се, че и той знае много интересни истории, които трябва да разкаже на някого. Двамата постепенно започнаха да си споделят какво ли не и така момичето откри в лицето на парка един нов приятел – мъдър, спокоен и уравновесен. Напътствайки я, той се чувстваше по-щастлив, а тя – по-сигурна в себе си. Паркът даже се подмлади, защото измисляйки какви ли не лудории, двамата бяха истински щастливи. Понякога паркът и момичето събираха падналите листа, скроявайки от тях дрехи за голите алеи. Друг път играеха на криеница между дърветата или рисуваха с камъчета върху тревата. С разпръснатите скулптури правеха турнири по шах и караха на другия ден пенсионерите да спорят дали всяка от тях си е на мястото. Организираха конкурси мис и мистър “Корона” и даваха награди за най-красиво дърво, редувайки ги непрекъснато, за да няма сърдити или пренебрегнати.

Паркът се чувстваше влюбен и щастлив. Очакваше всеки ден с нетърпение. Едва дочакваше момента, когато ще види своето момиче. Тогава сърцето му затуптяваше учестено, променяйки своя ритъм. Дърветата радостно зашумяваха, махайки с клони, и така съчиняваха вълшебни мелодии, които изпращаха в пространството, мислейки, че никой не ги разбира.

Никое от тях не знаеше, че пианистът, който живееше в старата къща до парка, се заслушва в необикновената музика, старателно записва нотите и нощем се опитва да ги свърже, създавайки невероятен шедьовър. Той беше много талантлив и разумен, но малко своенравен. Живееше в свой свят на музика и мечти и рядко излизаше навън.

От известно време обаче нещо в него се промени. Причината за това беше едно момиче, което всеки ден минаваше покрай неговия прозорец, поглеждаше красивото си отражение и уверено влизаше в парка. На няколко пъти пианистът се опита да тръгне след нея и да я заговори, но винаги губеше следите й. Нямаше как да знае, че паркът ревниво я пази, че скрива пътеките, по които тя минава, размества дърветата и променя посоките на алеите, образувайки сложен лабиринт.

Един ден паркът се разсея, стана объркване и двамата неочаквано се озоваха един срещу друг. Момичето се смути, защото съчиняваше някакви стихове и си ги повтаряше на глас, но пианистът не беше никак учуден, а също взе да разказва нещо. Постепенно думите се преплетоха и се оказа, че двамата си говорят, седнали един срещу друг. Тъй като се разбра, че имат да си казват много неща и времето няма да им стигне, те се уговориха да се срещнат и друг ден пак на същото място.

В началото паркът много се ядоса и се закани да накаже натрапника. След това се натъжи, мислейки, че момичето ще го изостави, но когато на другия ден тя пристигна тичайки и като на най-добър приятел задъхано започна да разказва за своите нови, непознати чувства и вълнения, той малко се успокои. Все пак беше достатъчно голям и мъдър, за да прояви разбиране.

От ден на ден момичето пристигаше все по-усмихнато и по-щастливо. Паркът също стана по-приветлив, защото се беше променил или може би просто защото настъпваше пролетта. В нейно присъствие всичко ставаше по-красиво и по-жизнено. Дърветата обличаха новите си дрехи в крак с модните за сезона тенденции. Прелетните птици се завръщаха и забързано започваха да разказват за своите премеждия по пътя. Слънцето грейна по-весело, а паркът се оживи и разхубави.

Въпреки цялото това суетене той намери време да поговори с пианиста и да му стисне ръката с уговорката да се грижи за момичето и двамата да продължават да идват, когато са в града и имат време за един стар приятел, който винаги ще ги очаква. Каза му, че трябва да бъде много внимателен с нея, защото никога няма да прости – нито на него, нито на себе си, ако някога тя се почувства измамена или нещастна.

През това време музикантът беше записал свои мелодии, издавайки първия си албум. В него имаше песен, посветена на момичето, която стана световен хит. Пианистът винаги започваше с нея своите концерти, загледан в своята любима, която седеше на първия ред, а около нея ухаеше на пролетен дъжд, свежи цветя и нещо вълшебно.

Паркът също знаеше тази мелодия и винаги си я повтаряше, когато се почувстваше самотен. Дърветата заедно с птиците, накацали по клоните им, подхващаха песента, допълвайки нови и нови, нечувани досега рефрени, а времето се спираше да си поговори с добрия, помъдрял парк или просто да послуша.