Откровенията на едно сърце

Огледах се наоколо... Не можех да повярвам на очите си... От всички страни бях заобиколено от светлина... Аз самото бях лъч, блясък, ореол... Кога се бе случило всичко това?! Та нали аз никога не спя и улавям всичко?! Тогава я попитах... Тя навярно само се усмихна, защото усетих тази радостна вибрация с цялата си същност... Бях много щастливо и само не знаех защо, а неизвестността ме плашеше и навяваше носталгия. Започнах да шептя с бумтене в яростен ритъм, да изписвам по вътрешността й с нажежената до червено дамга: Нашата история...

Заедно сме от самото начало, сякаш цяла вечност... Помня първите ти стъпки, плахи, с патешко поклащане. Първите ти думички, първият учебен ден, всяко първо и поредно, всеки дъх, всяка радост и болка. Свирепата мъка, която те разяждаше, докато ги слушаше как те обиждат и ти измислят онези ужасни имена...

Беше дълъг сезон на бури и урагани, на страх, отчаяние, себеотрицание... Аз самото се питах докога ще успея да се задържа на място, преди да бъда погълнато... Мразеше, страдаше, плачеше... Тичахме заедно през здрача по задънените улици на съмненията... Удряхме звучно главите си в зидовете на гнева. Пиехме час подир час отровното биле на унищожителните ти възприятия за самата теб, за мен, за света, за хората... Вдишвахме дълбоко дима на стотици гневни цигари... Плачехме, обвинявахме се. Бяхме лицемерни сами към себе си.

Никога не съм мислило да те предам. Удрях с все сили, необуздано и гневно по циментовите стени, в които ежеминутно ме зазиждаше, но те си оставаха вечни, мрачни, непоклатими темели на отчаяние и болка. Хранеше ме само с безразличие... Не мислеше за мен... И как би могла, като в ума ти имаше място само за черната утайка на упадъчната самоличност, в която бе превърнала себе си... Говорех често с ума ти... Плачех, молех го да ми помогне да те спасим, но той е всезнаещ, горделив самозванец, на когото не може да се разчита. Тогава един ден в пристъп на отчаяние и надежда, може би последната такава, седнах край реката на душата ти и записах с кръвта ти едно писмо.

До Съзнанието ти:

Помогни ми, моля те! Боли ме за нея! Тя отдавна е забравила за нас! Живее само със срама и болката, страховете и безразличието си! Песента й е в най-тъжната минорна тоналност. Преживява отново и отново неразбирателството на родителите си, предателствата на приятелите, изневерите, раните от ножовете забити в гърба... Трябва ужасно много да съм се изтощило от изповедта и да съм заспало, но по дяволите! Това значи, че сме мъртви. Разбира се това би обяснило светлината. Но ясно виждам всеки съсед, до който съм израснало и живяло: черния дроб, далака, стомаха. Макар, че признавам изглеждат доста различно, както и аз. Тогава може би ти си ме напуснала, а мен са трансплантирали в чуждо, по-щастливо тяло. И това не е, защото всичко мирише на теб. Не можех да сбъркам усмивките ти, толкова забравени, редки безценни находки... Чувствам се сякаш съм ВИП гост в собственото си ложе.

И тогава го видях, малък плик адресиран до мен.

Скъпо мое, Сърце,чак сега реши да ме повикаш, да заговориш, да споделиш! Не те обвинявам, достатъчно си преживяло, дори се питам как все още си цяло. Прочетох й писмото, което скоро ми изпрати. Тя заплака, но не бе плач на безсилие и гняв. Бе благодатен дъжд на опрощение към нея, към теб, към всичко и всеки. Той даде живот на посевите в теб, напои изсъхналите ти обвивки и те възкреси! Донесе ти този златен трон, на който днес си се възнесло! Напълни пресъхналата река на душата й с любов, съпричастност и самоуважение. Бъди спокойно, мое малко Сърце! Танцувай с мен, да вдигнем пълни чаши обич за промяната, за откровенията на едно Сърце! Вече нищо не е същото!

С обич, Съзнанието! С обич, Тя! С обич, Ние!

Засмях се, заблъсках безумно, заплашвайки да пръсна епикарда. Изкрещях с ручеите си червена плазма: АЗ СЪМ ТУК! ЖИВО СЪМ! ОБИЧАМ, СМЕЯ СЕ, АЗ СЪМ ТВОЕТО СЪРЦЕ!