Майчино сърце

Майчино сърце

Майката на Деян остана без съпруг три дни след раждането на сина си. Видяла се в чудо от мъката и радостта да се борят една срещу друга, често плачеше, а в същото време трябваше и да се радва. За кое да мисли повече? Да се радва или да плаче? Понякога сълзите идваха едновременно. Хората често я виждаха да плаче, но малко бяха ония, които да я запитат за кого плаче в момента – от радост или от мъка.

– Как да не плача, съседке, като днес се навършват три години от смъртта на мъжа ми. Как? – отговаряше тя на близките и съседите.

Но ако кажеше, че плаче за мъжа си, тя винаги свързваше с детето, че е здраво, че много би се радвал, ако беше жив мъжът й. То растеше като всяко дете, а той щеше да му се радва, че ще стане голям юнак… Но… няма го.

– Няма го – като погледна съседката си рече тя, а сълзите продължаваха да се търкалят, да се спускат по измъченото й лице. След минута-две мълчание избърсваше сълзите си. Вяра, така се казваше майката на Деян, отново започваше да говори за това, което е било и какво е сега.

– Мъката ми е много голяма, защото когато трябваше да отбележа рождения ден на Деян, трябваше да чествам и годишнината на съпруга си. Като помисли човек, бих искала да се радвам на Деян. Здраво е детето, изучи се, где се казва, време му е да се жени, но не мога и не мога да забравя мъжа си. Време е вече да забравиш мъките за бай Кольо на по-заден план. Разбира се, това не означава, че си го забравила. Той никога няма да излезе от мислите ти, но синчето има нужда от повече мисли и грижи.

– Права си, напълно си права, ама хайде. Постави се на моето място и ще разбереш, че мисълта за едното води до другото. Дали Бог ме наказва по този начин, защото имам някакъв грях, не знам, но…

Онова, което най-много смущаваше майката на Деян, независимо от това, че мъката никога няма да изчезне, беше, че е време да направи нужното на сина й да се ожени. Тази мисъл й дойде в една тежка, тъмна и дъждовна вечер, че е време да отдели повече внимание на Деян. Чудеше се как да започне разговора със сина си по този въпрос, но сметна, че е време, защото той е вече в двадесетте – време за женитба. Страхуваше се да не би неговата затвореност да е още от тъгата към баща си, когото той не познава или защото са бедни. Това може, но може и да не харесва момите – разсъждаваше тя с часове. Не можа да постави коя от причините е по-важна, но никога не говореше за женитба, но само си даваше кураж, че мисълта на Деян е по-важна в този момент, отколкото мъжът й.

Беше по великденските празници. Цялото село се готвеше за празника. Майката на Деян почистваше къщата навсякъде. За празничния ден тя боядиса яйцата, направи баница, пита и всичко друго, което се правеше по традиция. Където и да пратеше Деян, той не се колебаеше и правеше това, което искаше майка му. В един момент, ей така седнали на софрата, разговаряха за сеитбата, обработката на сетите растения. Не забравиха да поговорят за жътвата, защото и двамата знаеха, че празника е началото на земеделската работа. Деян беше твърде мълчалив, както обикновено, но майка му този път се реши и сама се учудваше откъде й дойде смелостта, да спомене нещо за онова, за което отдавна мълчеше, женитбата.

– Всичко хубаво, момчето ми, но макар че преживяваме празника, искам да те питам, ти… мислиш ли да се жениш в скоро време?

– Мамо, не… прибързваш ли?

– Ще ме извиниш, но се реших да те запитам, защото вече ти е време, пък и аз остарявам, губя сили, по-често боледувам… Та… ще се радвам, ако имаш любовница и… По Великден се правят много сватби, защото това е хубав празник.

– Не, за празника няма да стане нищо, защото нашенските моми търсят богати мъже, а аз… Какво имам? Имам любовница, но тя ми поставя много трудни условия – обясняваше Деян.

Майка му го гледаше в очите с препълнено от радост сърце, защото за първи път се поставя въпроса за женитбата. Чакаше с нетърпение да завърши това, което имаше за любовницата, за да му каже, че каквито и условия да постави жената, която той обича, ще може да го реши.

– За теб, синко, всичко ще направя, стига да се обичате, да е добра, работлива… Онова, което може би ще ме затрудни е, да не искате много пари.

В селото имаше много девойки. Деян имаше отношение към всички, но най-много харесваше Яна – момиче, което е не само хубаво, но и много работливо и културно. За красотата на момите в селото Деян беше споделил само с Владо.

– Аз ще ти покажа моята любима Яна – рече му веднъж Владо. – Тя е не само хубава, но и много добра, трудолюбива – каза му той, когато бяха решили да отидат на празничната среща с всички моми в селото. – Не можах да разбера как я обикнах. Обичта дойде сама, изведнъж. В началото чувствах как сърцето ми трепереше, биеше по-бързо от срещането на всяка нейна усмивка. В началото често пъти сънувах тази, която обичам. Откакто се обяснихме кой кое и се залюбихме с Яна. Разбрах, че и тя ме обича. И онова, което искам да ти кажа в края, е, че с нея решихме много-много да не се бавим, а в най-удобния момент да се оженим.

– Блазе ти на теб, Владо. Блазе ти… – с убито чувство на радост каза Деян. Въздъхна тежко и се загледа някъде като човек, на когото се плаче, но иска да скрие сълзите си.

В този разговор Владо се опита да успокои Деян за сбирката привечер, като му каза, че момите в селото са много хубави и все ще се намери някоя, която ще го хареса…

– Да, но дали аз ще я харесам?

– Има. Има такива момичета, дори има едно непознато, което ще дойде тази вечер за първи път на веселието, което, казвам ти честно, е дори по-хубаво от моята Яна.

Но това, което каза Владо, предизвика Деян да каже, че ако не се намери такава, която той обича, която харесва, която би могла да го обикне, няма да се залюби с нея.

Привечер на сборното място, което беше на чешмата, дойдоха много момчета и момичета. Закъсняла беше Яна – любимката на Владо. Независимо от това Милко засвири с кавала. На хорото бързаха да се хванат всички. Хвана се и Деян. Случайно или поради късмет до него се хвана и Тодорка – момичето, за което Владо му каза, че е от друго село, но че е много хубава и работлива. Деян не я хареса. Владо също се хвана на хорото, макар че Яна все още закъсняваше. Когато здрачът покри и чешмата, Владо се обади на приятеля си, че си отива. Деян поиска да остане, за да се размисли, да преживее все пак неща, които го вълнуваха. Минути след това, по една права пътека, по която никой не минаваше, Деян видя момичето на Владо. Сърцето му сякаш спря. Хареса я от пръв поглед и не снемаше поглед от нея.

– Защо така ме гледате, непознати момко? – запита с усмивка Яна и леко се усмихна.

– Много си хубава – отвърна й Деян. – Ти сякаш нямаш нищо земно. Не си дъщеря на горски пазач, а на някой цар. Как те думат?

– Яна.

– Яна? Ти се казваш Янка?

– Да, същата съм.

– Ти трябва да станеш моя – като пристъпи към нея каза Деян.

– Моля те не говори повече. Моето сърце е…

– Спри! Не казвай нито дума повече. Не накърнявай сърцето ми, което се разтрепери, когато те видях. Не слагай отрова в душата ми, аз съм син на вдовицата воденичарка. Обичам теб така, както обичам майка си.

– Че възможно ли е с едно виждане човек да хареса другия?

Разговорът им продължи с темата за любовта. Яна веднага отговори на неговия въпрос ще го обикне ли, ако той иска да се ожени за нея. Отговори му, че това е невъзможно. В следващия момент, за да се освободи от него, му каза, че ще се омъжи за него, ако донесе сърцето на майка си.

– Много е трудно човек да вземе сърцето на майка си, но в твое име и моята голяма обич ще го имаш.

– Само тогава ще ти повярвам, че ме обичаш – рече му тя и леко се усмихна.

В леката усмивка се криеше нещо, което този, който я обича, би могъл да прочете в погледа й.

– Ще ме чакаш ли да донеса сърцето на мама?

– Ще те чакам. Ей тук ще седна. На каменната стена на чешмата.

Деян й подаде ръка за това, че обещава да го чака и се затича по пътеката, която водеше към селото.

Какво стана по-нататък, трудно се правят изводи. Едно е вярно, Деян отива да вземе сърцето на майка си. По обратния път се спъва и пада. Сърцето на майка му проговаря: “Зле ли се удари, чедо клето?”…