Две тулумбички и малка боза

Дата: 
вторник, 13 August, 2019
Категория: 

През лятото кафенето се разширява. Опъва бели сенници над тротоара, подрежда кокетни бели масички и тапицирани бели табуретки. Стопанинът не се скъпи, всеки ден в малките вази има свежи цветя. Кафето е хубаво и силно, дори минувачите усещат аромата му. Улицата е само за пешеходци, а от другата ѝ страна е големият площад.

Той идва тук в късния предиобед. Обича да е сам и спокойно да гледа щъкащият насам-натам живот. Местните са по-забързани, имат си работа. Понякога се срещат познати, казват си по две-три думи и всеки си тръгва в посоката. Туристите са по площада. Тези от Севера са по-сдържани, понякога гледат с леко презрително безразличие. Бедничко им се вижда, постничко. Но снимат. Да разказват после, че са били почти в Ориента. И деликатно да премълчават, че са дошли, за да се напиват безпаметно, че да им държи до следващото лято. Други са по-любопитни, по-открити. По-южняци. Сборният им пункт е до електрическия стълб с трите стъклени глобуса. Нали заради тях площадът носи толкова години името си, „Тройката“. Радват се на слънцето, показват какви сувенири са си купили. И те се снимат. Най-често засмени махат срещу обектива – поздрав към тези, които ще разглеждат след месец фотографиите. Любопитни са му едни други туристи. Те обикновено са по двама. Държат се за ръце, говорят си оживено, после млъкват и дълго се гледат в очите. Около тях въздухът трепти от любов и цветята в лехите започват да ухаят по-силно. Понякога се целуват. И е толкова красиво, че дори насядалите по сенчестите пейки вечно мърморещи старци не намират укорна дума, ами замижават и се връщат някъде назад. Когато „Тройката“ е била тяхното място. Тогава имаше и гълъби, гукаха гальовно, децата им хвърляха трохички и се радваха. Сега гълъбите ги няма, някой умник ги премахна, цвъкали върху кепето на войника, който размахва автомат от гранитното си възвишение. Вече го цвъкат само гларусите...

Той идва тук винаги сам. Сяда на едно и също място. Момичето му се усмихва отдалече и въобще не го пита какво ще поръча. Запомнило е – едно дълго кафе без захар и студена минерална вода. Понякога само е обърнат към площада, но не гледа нищо. Просто си отдъхва, преди да се качи в ателието си. Обича това усамотение сред толкова хора. Понякога, след време, те, непоканени, се появят най-неочаквано в някоя от картините му.

Днес е горещо. Всички места под сенниците са заети. Говорът жужи, сякаш кошер се е роил.

По напечените от слънцето плочи на площада почти никой не крачи. Една слабичка жена преминава през сенчестото пространство, излиза на улицата, колебае се нещо и пак се връща. Понечва да тръгне към някоя от масите. Разколебава се. Отново излиза на улицата.

Той я следи с поглед. Интересна му е. Облечена е в светлосиня рокля на бели и розови цветчета. Отдавна няма такива платове. Бялата якичка подсказва модел от преди години. Спретната е. Годините ѝ личат, но в очите ѝ не мъждука умора, а леката усмивка я прави младолика. Има нещо крехко. Забелязва, че той я гледа. И тръгва към него.

– Добър ден, господине!

– Добър ден, госпожо!

– Вижте... Малко ми е неудобно... Бихте ли ми услужили с три лева? Да си купя две тулумбички и една малка боза...

Изненадан е. За миг не знае как да реагира. После кимва. Подава ѝ две монети по два лева.

– Заповядайте! Да ви е сладко!

– Благодаря! Много сте любезен. Ще ви ги върна! – и бързо се отдалечава.

Допива си кафето. Плаща. Отива в ателието си, в мансардата на една близка сграда. Сяда пред статива и нищо не рисува. Случката не го оставя, все се върти из главата му. Такава старица! От нея лъха интелигентност. Изглежда одухотворена. Или е добра актриса и сполучливо си играе ролята? Всеки си има номер. „Ще ви ги върна!“ чува уморения ѝ глас...

Той все идва. Всеки ден. Мисли си свои работи с поглед, отправен към площада. Отпива от студената вода. След нея първата глътка кафе е по-ароматна и силна. Хваща се, че понякога му се ще да види госпожата със светлосинята рокля на бели и розови цветчета. Да се увери, че не е обиграна и будеща съчувствие актриса, а просто възрастна дама със свои проблеми. Тази мисъл се настанява в главата му и носи смътно очакване...

– Добър ден, господине!

– О, добър ден, госпожо!

– Може ли?

– Разбира се, заповядайте! Ще изпиете ли едно кафе?

– С удоволствие! И преди всичко с благодарност! Имам дълг към вас. Заповядайте! – оставя до вазичката две монети от два лева. – Благодаря ви!

– Ама защо...

– Аз ви обещах, че ще ви върна парите... Вижте... Така се случи. Винаги си разпределям пенсията, че да ми стигне до следващата. Малко е трудничко, но се оправям. И винаги си оставям по някой лев за две тулумбички и една малка боза. То ми е нещо като зависимост. От студентските години още. Много неща са ме сполитали... И отлитали... А тулумбичките и бозата все си вървят с мене... Него ден, преди да си купя лекарствата, може ли пенсионер без хапчета!, се отбих в книжарницата. Влизам там понякога, литература съм преподавала... Много рядко купувам, повече гледам. Приятно е усещането, когато се докосваш до книга! Когато погалваш корицата... И видях новата книга на мой някогашен ученик. Купих я. Не е малка радост – твой ученик да стане добър писател! Залъгваш се, че и ти имаш дял! Купих я и чак като излязох от книжарницата, разбрах, че съм изхарчила лекарствата и тулумбичките с бозата. Хапчетата прежалих, а пустите тулумбички още по-силно ме обсебиха... Извинявайте, че се разприказвах... Аз често се разхождам тук. Така ухае на кафе! И знам, че идвате всеки ден. Затова се обърнах към вас, знаех, че ще ви намеря, за да си върна дълга. Много съм ви благодарна!

Тя бавно отпива от кафето. Той не откъсва поглед от тази жена. Изпитва едно огромно облекчение. Изпитва укор към себе си, че се е усъмнил. Хубаво му е, че тя е тук и двамата пият кафе...

Момичето вече знае – види ли, че се задава красивата крехка старица, поръчва на бармана две кафета. Знае, че тя ще седне при художника. И ще му разказва нещо, а той с внимание ще я слуша...

През есента кафенето се свива. Прибират сенниците. Прибират масите. Прибират се и старците, които от сенчестите си пейки все мърморят недоволно и не им се ще да признаят, че не им е виновно времето, а възрастта...

През есента е празникът на града. Художниците винаги правят годишната си изложба на този ден. Днес е откриването. Залата се пълни. Една крехка женица с поизносено палто разглежда картините. Спира пред една, сепва се, вдига яка, за да поскрие лицето си и незабелязано излиза.

Той я забелязва. Понечва да я стигне, но друго го спира. Влиза в канцеларията. Взема картонче. Взема флумастер и пише. После забожда картончето до картината. „Не се продава“ гласи надписът. А на картината е изобразена възрастна жена. Деликатно крехка и сякаш прозрачна, сякаш можеш да гледаш през нея към един голям площад. Възрастната жена е усмихната и гледа в упор зрителя с топлите си кафяви очи. На скута ѝ има книга. А на масичката до нея – чинийка с две тулумбички и чаша боза. Авторът е кръстил картината си „Портрет на една позната“.

 

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите