 
    
    Душата ми е църква
На сина ми Калин Павлов
	Встрани от Рая,
	до себе си по-близо,
	създаде Господ нов Едем –
	насели го с души,
	подобни нему.
	Но не цари спокойствието там –
	сред гръм от сблъсъка
	на тези с антитези,
	просветват често мълнии от мисли,
	извиват се вихрушките на чувствата
	и бури от съмнения помитат всичко...
	Да може след това да сътворят
	отново всичко –
	човек, природа, свят
	и нова Истина
	за смисъла на Битието,
	за същността на Злото и Доброто.
	Духовни братя са
	великите човешки грешници,
	създадени,
	за да горят
	и в мъки да създават.
	Душата ми е Църквата
	от всички тях населена.
	И Църква е Небето.
	Сенека още в нея
	трактатите си пише –
	за милосърдието,
	за греха и прошката.
	И все е недоволен –
	човешкият живот
	бил много кратък!
	А сам преряза вените си,
	макар по заповед на новия Нерон.
	Сократ е птичка божия –
	пари от никого е иска,
	защото знае,
	че не знае нищо.
	Затворникът за скитничество –
	владетелят на думите Джек Лондон –
	продава мозъка си на безценица.
	Зове го дивото
	сред бездните от хора.
	Под сянката на блясъка,
	лишен от воля за борба,
	настъпен от пета желязна,
	стопанин стана на дома голям –
	Небето.
	Загадъчно,
	сред облаци от алкохолни пари,
	подир миража тръгнал с Анна Снегина,
	пристигна тука и Сергей Есенин.
	Сред музика от струни сребърни
	и хаос от любов и от омраза,
	в мъглите сиви на амок и страх,
	загубил и последната игра на шах
	от чумата кафява на века коварен,
	потегли към Небето Стефан Цвайг.
	Парадоксално:
	макар че каза “Сбогом на оръжията”,
	самоуби се с пушка в Кечъм
	и дом потърси на Небето
	дори и Ърнест!...
	А за изгубеното поколение
	така и не изгрява слънце
	дори в Дома на Бога
	сред снеговете на Килиманджаро.
	Душата ми е Църквата,
	от всички тях населена.
	И Църква е Небето.
	В най-черната си нощ
	отново сам е Пейо –
	без майка, без любима и родина,
	без зрънце от надежда нова...
	Пред него зее черната камина.
	Преди куршума този път
	изпи и чашата с отрова.
	Присяда здрач над планината.
	От мълния сразен,
	с разперени крила орелът горд,
	в последния прощален марш,
	полита към земята...
	И стихва на Ракитин лирата
	под релсите на влака
	е есен лиха.
	Жаравата на утрото
	към бъдещия ден понесе Пеньо.
	В основите наля бетон.
	Етаж подир етаж
	иззидваше мечтите
	по скелето на българския дом.
	От вой на кучета простреляни,
	звездите бавно гаснат
	в залез като рана.
	“Човекът е човек, когато е на път...”
	И тръгна към Небето.
	Душата ми е Църквата,
	от всички тях населена.
	И Църква е Небето.
	От няколко години тука е
	и моят син.
	Там, в ъгъла, далеч от другите,
	Ван Гог му преподава скришом
	магията на багрите и тяхната печал.
	Но вместо гарвани над житни ниви,
	излита гълъб от платното му,
	понесъл клонка от маслина
	към кораба на бъдещия Ной...