Буквар по българско похвално слово

Човек като отиде при човек... За какво отива човек при другия човек?

– Да си побъбри за едно-друго, за времето, за цената на хляба, но извън всякакво съмнение – да открие другия. От всеки може да се “купи” нещо, но общуването със знаещия е особено полезно за любопитната, за жадната за знания човешка душа. Не става тъй – при кого сме отишли, за да се насладим на мъдростта му, той какво прави?

– Отвежда ни при други хора и чрез тях говори за онова, което сме срещали, но за нас останало невидяно...

На въпрос за художественото слово Емилиян Станев отговаря приблизително така:

– Дългът на писателя е не да твори нови думи, а да разкрива красотата на българската реч.

Неговото творчество трябва да радва, да облагородява читателя с думи, видени от слънчевото око на писателя.

В есеистичната си книга “Апостоли на българския дух” Христо Черняев играе ролята на Вергилий, за да ни срещне с мъже и жени, върху които Бог е сложил ръката си.

“Аз изказвам само моето отношение към българските творци и дейци, от които съм респектиран.”

Разбира се това не е вярно. Защото думата “респект” не означаваше ли почит и уважение, но изпитвани поради страх?

Христо Черняев ни води при хора, които обича, а любовта, знаем нейното безразсъдие, не познава страха.

В началото те са троица, но това е достатъчно, за да осъзнаем значимостта на опонентите в обзора му... Черняев не е привърженик на героичните пози и пред нас се явява перото на Паисий, с което е написана първата история на българите. На всичко отгоре, някой едва ли е очаквал – той го нарича “Най-първото, най-милото!”

В “Антология на българската лирика” съставена от Петър Алипиев стоят шаманските думи на ювиги хан Омуртаг: “Човек и добре да живее, умира и друг се ражда, и нека роденият последен, като вижда това, да си спомня за този, който го е направил!”

Въпрос на гледна точка. В неизмеримия кръг на пръстена, някой знае ли, къде е края и къде е неговото начало?

Левски не виси със страшна сила на бесилото равно на кръста, а на челото на Ботев не пищи страшният куршум... В къщата на Левски се таи скривалище, в което е “изчезнало бялото му лице”. На двора пък расте, цъфти и връзва плод най-българското дърво – жилав дрян. Ботев е “изследван” заради неговия почерк, в “който няма нищо мирно и гладко – почерк остър като сабя”.

Може и така, нали?

Сега сме пред вечното жилище на Патриарха – духовния баща на всички българи, на когото “песните все ще се четат”.

В “Записки по българските въстания” оживяват имената на Раковски, Каравелов, Левски, Ботев, Ангел Кънчев, Стефан Караджа, Панайот Волов, Хаджи Димитър и много, много други герои и жертви на въстанията. Редом с тях е и името на Захари Стоянов, който ще възкликне: “Те бяха честни и непорочни като ангели, идеални, каквито България едва ли ще роди вече!”

Този клик само укор ли е или надежда, че българската майка юнашка и занапред ще ражда достойни синове и дъщери?

На обявената писателска сбирка очакват Елин Пелин, но той няма да пристигне, той е в сините простори на небето. Яворов ще ни звънне по телефона на сърцето си: “Аз не живея, аз горя!” До края на живота си ще рецитираме стихотворението на Стамен Панчев “Сине мой, надежда скъпа!” А Йовков, Боже, как да го чакаме да дойде “По теля, все по теля...” Сега чувам шеметния марш на Иван Йончев “Един завет оставили са нам дедите, – велик завет, написан с кървав меч”.

Но стига кръв! Защото кой от нас, българите, е пролял повече кръв? Марица тече окървавена...

Вижте, вижте! Летят “Пеперуди, пеперуди – тънки сребърни крила”. Душата на Лилиев ни облъхва. Дебелянов! Убит е най-нежният поет, а часовникът му все така тик-така. И няма смърт. Защото “Всичко писано от философи и поети ще се сбъдне!”.

Окото на Гео Милев все ни гледа! С крилата на Майстор Манол Асен Разцветников ни извисява над Тракия, “дето лични български юнаци трева косят – тънки коси точат”. И няма нощ, и няма мрак, защото Смирненски ни Свети. “Ако слънцето угасне в боевете – то моето сърце кат слънце ще ви свети!”

Изящният Атанас Далчев, а до него Александър Муратов. С песенността на Далчевото слово Черняев му посвещава стихотворение:
Ако дървета все възпявам,
дърветата цъфтят у мен...

Пред нас – сърдечни хълмове и върхове! Този връх до небето – Никола Вапцаров!
Да умреш, когато се отърсва земята
от отровната си плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен, да това е песен!

Броим патроните в паласките на Ханчев... Яростни и кратки са строфите на Геров, а между тях и в далечината, се скриват родопските висини на Хайтов.

С Пеньо Пенев ядяхме печени картофи и вървяхме като лунатици по скалите.

Дамян Дамянов, Евтим Евтимов, Иван Цанев, Таньо Клисуров, Здравко Недков, Никола Радев, Матей Шопкин, Владимир Башев, Блага Димитрова, Никола Инджов, Слав и Елка Няголова... На Андрей Германов е посветил стихотворение:
... Летяха птици. Смееха се хора.
Зрънца кълняха в тая земна твърд.
Наоколо сияеше простора
и нищо не напомняше за смърт.

Вървим по пътя на словото, не може да бъде!, нима след 80-годишния Христо Черняев?! Със словото на Апостола се проверяваме...

Благодарим на Христо Черняев за буквара му по българство, за неговото слънчево око!