Българското разпятие във фейлетона „Велики петък” от Христо Смирненски

Българското разпятие във фейлетона „Велики петък” от Христо Смирненски

Прозата на Христо Смирненски е почти неизследвана. Може би защото някак спонтанно блясва поетичният му талант и като своеобразен бард на революционната поезия, и като говорител на работническата класа в големия индустриален град. Само в широките обзори на неговото многожанрово творчество се споменават отделни разкази, фейлетони и пътеписи, но никой не навлиза дълбоко в тяхната художествена същност дори по времето на социализма, въпреки че той притежава дързостта и таланта да изважда на показ дълбоко скритите социални негативи в международната политика, да акцентува конкретни събития и политически лица, да ги назовава директно и да им дава своята сатирична оценка. Хумористичните му образи са пластични, изградени с хаплив сарказъм и убийствена ирония, като върху своето художествено платно Смирненски не ги дели на български и европейски, защото всички служат на един и същи бог, имат една и съща социална природа и еднаква духовна нагласа на ренегати. Духовитите подмятания за различни политически дейци в неговите фейлетони очертават психологията на алчния използвач и властолюбеца, като добродушният хумор от началото на сюжета постепенно прераства в саркастични словесни плесници, улучващи болезнено тяхното високомерие и самонадеяност – от Фердинанд и лицемерната кохорта на народняците, до ненаситния Дейвид Лойд Джордж (1863 – 1945, първи лорд на хазната на Велкобритания и министър-председател на Обединеното кралство, основна действаща фигура в Парижката мирна конференция през 1919 г., свой принос в текста на Версайския договор, откъснал значими земи от тогавашна България), и скрития зад социалдемократическата си маска Фридрих Адлер (1879 – 1960, непоследователен в своите политически убеждения, несдържан в действията си, като през 1916 г. убива министър-председателя на Австро-Унгария – Карл фон Щюрк, а в края на живота си се оттегля от политическата дейност). Както за поета, така и за белетриста Хр. Смирненски няма забранени теми и висши или низши езикови средства. Голяма част от неговите текстове използват свободно библейски сюжети и персонажи, които той насища с ново, политически звучащо съдържание. Творец с широки познания в различни области на живота и общочовешката култура, овладял съдържанието на всички пластове на библейския текст, той умее сполучливо, с остри сатирични акценти да използва неговия персонаж. („И раят е затвор!...”, „Рождество”, „В рая”, „Великденски яйца”, „Епидемия от конференции” и др.)

Мнозина от изследователите на Библията, книгата на книгите за човечеството, твърдят, че тя съдържа поредица от библейски кодове, които предсказват или са свързани с трагични събития в историята на човечеството. Още Исак Нютон (1643 – 1727 г.), английски математик, физик, астроном и философ установява, че в Стария завет се съдържат не само религиозни правила, но и семантични знаци за поредица от събития, случвали се на Земята. Въпреки че не успява да докаже на другите своята теория, идеята му намира своите продължители и в следващите векове от цивилизационното развитие на човечеството, дори и в нашето съвремие. Израелският учен Елия Рипс (1948 – 2024 г.), който със специална компютърна програма изчислява закодираните в Библията послания и пророчества чрез копиране на всички еврейски букви в цялата първа глава на „Битие”, първата книга от Тора (една от петте Мойсееви книги), с изненада открива имената на личности, отговорни за развитието на световната история. Като Наполеон, Мартин Лутър Кинг, Ейбрахам Линкълн, Йосиф Сталин, Адолф Хитлер..., които все още не са съществували, когато е писана Библията. Открил и информация за Христофор Колумб и достигането до Америка, за Френската революция, за катастрофата на совалката „Колумбия”, за бомбените атентати в Мадрид през 2004 г., а другите учени твърдят, че до момента са разкрити над 5 000 подобни библейски кода („Езотерика и битие”, Красимир Куртев, Doctor honoris causa). Затова не бива да се изненадваме, че Христо Смирненски създава разказ, който по своему повтаря библейската легенда за разпятието на Иисус Христос, но с ново, осъвременено съдържание с политически акценти.

Фейлетонът „Велики петък” е публикуван за първи път в сп. „Народна армия”, г. II-ра, бр. 19 от 15 април, 1922 г. с подпис: Хр. Смирненски. В него библейската легенда за съдбата на осъдения Исус Христос е използвана иносказателно, като в неговия образ авторът вписва представата си за България в един от най-трагичните моменти в нейната национална история след Освобождението й от Османско владичество – подписването на Ньойския мирен договор през 1919 г. По подобие на библейския текст, и той използва конкретни словесни знаци, които насочват читателя към посочения исторически факт. Дори още в самото начало на неговия фейлетон е включена такава информация:

„Всеки народ е вече един многолик Христос – всеки има своята голгота. Днес за нашият народ е Великият петък. А още в писанията на тайните договори беше казано да бъде той разпънат и одеждите му поделени... В четвъртък през нощта дойдоха те. Небето беше беззвездно и мрак лежеше над Гетсиманската градина като тежка, черна плащеница.”

Ньойският мирен договор е подписан на 27 ноември (четвъртък!), през 1919 г. във Версай. Прозорливият и интелигентен български читател чрез имплицитно вписаното допълнително съдържание (става дума за „днес”, за „договори”, и то за „нашия народ”) разбира още от самото начало на фейлетона, че мистификацията ще бъде използвана като средство за осъвременяване на евангелската легенда, за да се подчертае антихуманната същност на случилото се. Намекът за поделянето на „одеждите” на народа (дрехата като външен символ на духовната му същност; като знак за определена принадлежност към земя, народ, държава; като последна проява на порива за спасение) недвусмислено подчертава трагичните последици от отнемането им. По време на този дипломатически акт България сякаш е нападната от „глутница вълци”, от войници „с фенери, ножове и въжета”, и тя (като Иисус) извървява своя мъчителен исторически път „по стръмни каменисти пътеки”, през „урви и сипеи”, нозете й са покрити с рани, бедните й дрехи са разкъсани и отвсякъде получава плесници от европейските фарисеи, които най-накрая, според казаното в тяхното „писание”, я предават „на разпятие”. Върху черен дървен кръст полагат изранената й „от свои и чужди” снага, дланите й са приковани с гвоздеи, лицето й е опръскано с кръв, а на челото й поставят трънения венец на „мирния договор”. Умело използваните метафори и аналогии извикват в паметта на читателя срамното съдържание на Ньойския договор, подписан на 27 ноември, 1919 г. от Александър Стамболийски, според който България се задължава да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци Западните български покрайнини (Босилеград, Цариброд, Струмица, Кулско и Видинско), а Антантата поема управлението на Беломорска Тракия. Страшни и болезнени са подигравките на говорещите с нея чужди войници: „Слезни от кръста, ако можеш!”. Като измъчения от физически и духовни страдания Исус, и нашата България виси безпомощно на своя нов исторически кръст – бледа и угнетена, с клюмнала глава, с дълбоко хлътнали и премрежени от сълзи очи. Горестна, пълна с мъка болка усмивка трепти на попуканите й устни, от пробитите й ръце се стичат браздулици от кръв, а един от западните фарисеи, сляп за нейните страдания, забива в ребрата й „репарационното си копие”. Според клаузите на Ньойския договор България трябва да изплати на съюзниците 2 милиона и 250 000 златни франка. Никой не чува вика й за помощ: „Елои! Елои! Лама Сабахтани!” И вместо съчувствие, като плесница я удрят жестоките думи на нейните мъчители: „Ние ще чакаме три години, дано възкръснеш!”. Финалната част на текста рисува мрачната картина на българското бъдеще и самодоволството на нашите и европейските Юди:

„Не потича вече кръв, а вода, която се отронва в праха на едри, мътни капки. Войниците се споглеждат мълчаливо. Вятърът се усилва, развява дрехите им и вдига облаци прах. Небето става все по-черно и все по-тежко надвисват облаците. Далеч на изток се гонят мълнии, куршуменият фон на небето се раздира от огнекървави зигзаги и пак става глухо, мрачно и страшно. Със спокойни и твърди крачки се приближава Юда. В лицето му са отразени много лица, но той е един. В малките му очички трептят зеленикави искри. Той поглежда разпънатия, усмихва се самодоволно и сяда под кръста да брои сребърниците си...
Петък... Велики петък.”

Новият Пилат Понтийски и новият многолик Юда от Версай, в чиито очи проблясват дяволски, „зеленикави искри”, всъщност потвърждават смъртната присъда над България. Защото по силата на подписания „мирен” договор победените в Първата световна война страни трябва години наред да плащат огромни суми под зоркия поглед на специално избрани за целта репарационни комисии. Неслучайно Ленин (съчинения, т. 31, Сф., стр. 326 – 327) определя Версайския мирен договор от 1919 г.като „договор на хищници и разбойници”, като „нечуван грабителски мир, който поставя в положението на роби десетки милиони хора, в това число и най-цивилизовани”.

А нима днес е по-различно? – се пита читателят след прочита на този, сякаш пророчески, текст на един от най-младите български творци от миналия век. Отговорът се усеща с ума и сърцето, без дори да е облечен в думи. Неслучайно Смирненски определя жанра на своето произведение не като разказ, а като „библейски фейлетон”. Хумористът Христо Смирненски много добре знае, че жанрът на фейлетона изисква обществена значимост на съдържанието, сатирично-изобличителна емоционална оценка на изградените образи, при това те може и да бъдат, но и да не бъдат измислени лица, а начинът на представянето им да насочва към конкретни действителни политически личности и събития. Защото неговата задача е да сваля маски, да разголва прикрити истини, за да може чрез тях да „лекува” недъзите на обществото. И тук, чрез свалената „библейска” маска на своя фейлетонен герой, младият и талантлив български хуморист не само разтваря за своите сънародници позабравените страници на нашата близка история, но и им казва неща, които малцина днес знаят. Така е и в „Рождество”: „Не е за пръв път! Точно 1922 пъти се ражда Спасителят, а спасение няма. (...) Човечеството тъй много обича играчките: на малките – тенекиени войници, сабли и топчета, на големите – тежки стоманени мортири, броненосци, гранати със задушливи газове...и нови данъци. (...) Дано Вашингтонската конференция, дано комисията по репарациите, дано държавите победителки... Дано!...”. Или в „Епидемия от конференции”: „В Хага се събират, за да определят кои средства за убиване са хуманни и съгласно кой параграф може да бъде отрязана една човешка ръка, без да се наруши моралът. На зелените маси във Версай се слага великодушно въпросът: колко кубически метра въздух може да се даде на победените, за да не се задушат изведнъж. А във Вашингтон – във Вашингтон дипломатическите свекърви решиха, че нищо не могат да решат...”

Кой казва, че Смирненски не звучал съвременно?...

------------
„Велики петък“, библейски фейлетон; Из: Христо Смирненски. „Избрани творби в два тома“, №2, С., 1922.
------------