Грях

Грях

От последния етаж на жилищната сграда се откриваше зашеметяваща гледка. Силуетът на планината сякаш плуваше в леката утринна мъгла, която ту откриваше струпаните в подножието къщи, ту ги загръщаше отново в меката си дантелена прегръдка.

Алекс Попов се отдалечи от прозореца и погледна жена си. Тя ровеше из едно модно списание и прелистваше нетърпеливо страниците му.

– Днес пак го видях – каза той и гласът му прозвуча рязък и неприятен. – Не мога да свикна с този човек. Мирише на нафталин и дрехите му са вехти и раздърпани като самия него. Не разбирам как така точно той ни се падна за съсед. Купихме си апартамент в този модерен и скъп имот, за да стоим далече точно от хора като него.

Ерна откъсна с нежелание поглед от списанието:

– Казаха, че синът му е купил жилището, специално за него. Живее в чужбина и печели добре.

– Като иска да купи нещо за баща си, да беше му купил къща в някое забутано село. Щеше да е по-щастлив, а и ние нямаше да го виждаме всеки ден. Не му е тук мястото.

Младата жена само вдигна рамене. Платинено русата й коса прилежно бе свита на кок. Нежни кичури небрежно се спускаха отстрани и й придаваха изискан вид. Обстановката около тях бе продукт на най-скъпия дизайнер и от всичко лъхаше на лукс и много пари.

– Няма да оставя това така. Ще направя всичко възможно, за да го изселя. Ще се обадя и на Никитата да изпрати някое от неговите момчета. Онези, бодигардовете в заведението му. Като го попритиснат и стреснат, старецът сам ще се изнесе. Говорих и със съседите от долните етажи. Те също не го харесват и са съгласни с мен. Ще ме подкрепят.

– Не прекаляваш ли малко... – Ерна се опита да опонира, но с ясното съзнание, че това няма да доведе до никакъв резултат.

– Прекаляваш? – мъжът повиши тон. – Обясни ми тогава как се съчетава диплома от Кралския колеж в Лондон и дядо Стою в съседния апартамент.

– Престани! Всъщност дъщеря ни от утре започва уроците по пиано. Записала съм я и в театралния кръжок.

– Чудесно – каза Алекс, после замълча и си личеше, че все още мисли за стареца в отсрещния апартамент. Главата му кроеше план как да го изрита от сградата.

Ерна стана и се обади на детегледачката. Младото момиче, което бе наела щеше да дойде до час. Отвори списъка си със задачи. Денят й бе пълен. Влезе под душа и чу как входната врата тропна. Алекс бе излязъл. Щеше да прекара деня, а вероятно и вечерта, в офиса си.

В съседната стая, седнала на своята малка масичка, четиригодишната Леа рисуваше с цветни пастели. Бе куклено руса, като майка си и имаше изящните черти на порцеланова кукла. Погледът й бе поразително светъл и блестящ. С кроткия си нрав, тя не създаваше проблеми и под вещото ръководство и амбиции на родителите си, тя обещаваше да стане чудесна млада дама.

Детегледачката позвъни точно след час, както се бяха разбрали. Бе момиче на около двадесет години. Носеше раница, пълна с учебници по медицина. Имаше уморен вид, защото бе чела цяла нощ. Предстоеше й тежка сесия и всеки момент тя използваше, за да учи или да ходи на практика.

– Здравейте! – каза учтиво тя.

– Здравей, Мартина – отвърна й Ерна. – Лея те чака в нейната стая. Моля те, не я откъсвай от рисуването. По-късно може да й прочетеш това.

Измъкна цветна детска книжка с биографиите на бележити музиканти и я подаде на съненото момиче. Тя само кимна, свали раничката от раменете си и се настани на дивана в дневната.

– А, и да не забравя. Поръчайте си нещо от близкия ресторант. Хапнете и двете. Петък е, може и да се забавя малко тази вечер. Знаеш телефона ми, ако има нужда, звънни ми. Кога са изпитите?

– След около 3 седмици.

– Затова ли си недоспала? – Ерна се усмихна. Спомняше си времето, в което и тя залягаше над учебниците. После срещна Алекс и реши, че това няма смисъл. Той й осигуряваше всичко, от което се нуждаеше и стандарт на живот, за който мнозина само можеха да мечтаят.

Набързо приготви дрехите си, сака за фитнеса, взе ключовете на колата, размени още няколко инструкции с детегледачката и излезе. В апартамента настана тишина. Лея се показа за малко от своята стая, за да види какво става, после пак влезе там и се захвана със своята недовършена рисунка. А младата студентка извади няколко цветни маркера и отново потъна в учебника по анатомия.

Денят превали бързо и неусетно. С теменужено сияние вечерта настъпваше и по петите й никнеха светлинките на града. Улиците се изпълниха с пешеходци, които бързаха към дома. Паркът отсреща приюти под мрачевината на дърветата си влюбените и обеща да ги скрие в пазвата си от любопитните погледи на минувачите. Приятна мелодия тихо се носеше от отворените прозорци на танцовото студио зад ъгъла и се смесваше с шума на преминаващите автомобили.

Лея бе залепила нослето си на прозореца в своята стая и следеше интервалите на светофара на близкото кръстовище, който сменяше цветовете си ритмично и сякаш рисуваше по асфалта. Не искаше да буди детегледачката си, която бе заспала над своите учебници в съседната стая. Малката постоя така до прозореца, после изсипа играчките си на пода и се зае да прави къщичка за своите кукли под леглото си.

Към осем Мартина се пробуди. Имаше усещането, че не й достига въздух. Закашля се и усети миризмата на дим, която изпълваше цялата стая. Отдалече дочу суматоха и панически викове, които идваха отвсякъде. Опита се да запали лампата, но димът в стаята беше толкова гъст, че тя виждаше само силуетите на мебелите. Съненото й съзнание бавно осмисляше случващото се и в момента, в който видя отблясъците на огнените езици в прозорците, паниката я обхвана. Опита се да изкрещи, но кашлицата отново я задави. Тогава се сети за Лея. Ужасена изтича и подпирайки се по стените в коридора, тя най-после напипа дръжката на вратата на детската стая и я отвори. Вътре също бе задимено, макар и не чак толкова, както в другите стаи. Малкото момиченце не се виждаше никъде. Тя извика името й няколко пъти, но никой не се обади. Закашля се отново. Побягна и по пътя си отваряше вратите на останалите стаи. Викаше, като обезумяла името на Лея, но малката така и не се показа. Изведнъж с трясък се счупиха прозорците в хола и огнената стихия се развихри с неподозирана сила там. Мартина осъзна, че ако не излезе от апартамента, ще изгори в него. Побягна към входната врата, а оттам към стълбището. Когато слезе пред блока, почти не можеше да си поеме въздух. Пред нея покрива на сградата гореше и гъсти кълба дим бълваха и се сливаха с тъмнината, надвиснала отгоре им. Огънят се стелеше навсякъде и завземаше все повече територия, върлуваше опустошително и в красивата му игра на светлина и сянка се раждаше кошмар. Съседите гледаха как огнените езици поглъщат покрива на сградата от всичките му страни. Пожарните коли се опитваха да се приближат максимално близо, за да могат да обливат горящата фасада, а звукът на сирените им раздираше нощта и се сливаше с всеобщата паника.

Към младата студентка се спуснаха няколко медици, които бяха дошли, за да помогнат, подадоха й кислород и я наметнаха с одеяло. Обитателите на повечето от апартаментите бяха излезли и гледаха ужасени. Пожарникарите сновяха между тях и питаха:

– Има ли още хора в сградата?

Тогава Мартина, превъзмогвайки паренето в гърдите си и задушаващата кашлица, извика:

– Моля ви, помогнете ми! Там горе има едно малко момиченце. Не можах да го намеря и слязох без него. Моля ви... помогнете...

Тя плачеше и цялото й тяло трепереше безпомощно сгърчено и приведено над кислородната бутилка. Към нея веднага се спуснаха няколко човека от пожарникарския екип.

– Къде е детето? В кой апартамент?

Тя посочи и шепнейки с последни сили каза:

– 12-В, там, точно под антената на покрива.

Пожарникарите погледнаха в посоката, в която сочеше момичето и притеснени видяха, че точно там покривът вече бе рухнал и огнените езици бяха обхванали фасадата. Прозорците зееха счупени, а от стаите излизаше гъст дим.

– Може ли да стигнем до 12-В по стълбището? –провикна се единият от тях към друг, който тъкмо излизаше от входа.

– Трудно. На единадесетия и дванадесетия етаж вече всичко гори. Стълбището е пълно с дим. Отворихме и гаражните врати, за да може да евакуираме долните етажи и оттам. Има ли още някой в сградата?

Пожарникарят погледна събралите се на купчинка обитатели на блока. Те мълчаха. Никой не се сети за невзрачния старец от последния етаж.

Мартина продължаваше да повтаря в ужас:

– Моля ви, помогнете, малката е някъде там, моля ви...

Тя видя как пожарникарите се бяха събрали и обсъждаха нещо, но никой не смееше да влезе в горящата сграда. А и пламъците, които излизаха от апартамента вече не даваха надежда.

Точно тогава, сред суматохата от хора и коли, сред воят на сирени и тревожните отблясъци на сигналните светлини, от отворената гаражна врата се появи фигура. На фона на отблясъците на огъня, тя приличаше на огромна безформена топка парцали, която се движеше бавно. Пушекът за миг откриваше несигурно клатещия се силует, а после пак го грабваше в своята прегръдка и го скриваше в тъмната си пазва, ревниво и сякаш с нежелание да пусне своята жертва. Някой извика:

– Там има човек!

Всички обърнаха поглед към стръмната гаражна естакада, където за миг се видя отново гърбатата фигура на оцелелия. Той вървеше с несигурни и бавни стъпки. На няколко пъти се олюля и падна. Остана за миг неподвижен, на колене, после направи усилие и се изправи. Нощта скриваше чертите му, а пушекът сякаш продължаваше да го тегли назад, към зеещата паст на пожара. Пожарникарите се затичаха и с усилие привдигнаха човека.

Хората, притихнали, чакаха да видят спасения.

Почти на ръце изнесоха човека и го сложиха да седне на стъпалото на пожарната кола, докато дойде линейка, която да го откара в близката болница. Всички се събраха около него. Тогава за всеобща изненада видяха стареца, дядо Стою, целият обгорен и черен, едвам дишащ, сякаш стискайки зад зъбите си последния живец и сили, които му бяха помогнали да излезе от огнения ад. Всички мълчаха и го гледаха, ужасени и невярващи, засрамени, че бяха го забравили и го бяха изключили от своя свят на благополучие и лукс. Огнените езици продължаваха да играят своята жестока игра, достигайки сякаш чак до надвисналото в тъмнина софийско небе, а в далечината се чуваха сирените на идващите линейки. Изведнъж старецът се размърда. Не каза нищо, само с треперещи пръсти разтвори дрехата си и от там се подаде русата косичка на свилата се на кълбо в пазвата му Лея. Детето дишаше едвам и се бореше да си поеме въздух. Личицето му бе покрито със сажди, очичките затворени. Телцето се бе долепило до това на стареца и сякаш само неговият пулс, поддържаше биенето и на малкото сърце.

– Господи! – промълви някой.

В този момент пристигнаха линейките. Медиците разбутаха насъбралите се хора и се добраха до стареца и малката Лея. Само след миг, те потеглиха, провирайки се покрай колите по претъпканите столични булеварди, бързайки да спасят два живота, които стояха на границата на смъртта. Зад тях се виждаше заревото на пожара, който продължаваше да бушува неукротимо.

Детегледачката се бе обадила на Алекс и Ерна. Те успяха да си пробият път сред трафика, който бе задръстил улиците, за да стигнат до болницата и тичайки влетяха в болничната стая. Там, сред тихото жужене на апаратите, свита на болничното легло в ослепително белите завивки, видяха малката Лея. По личицето си имаше изгаряния, но очичките й сияеха с онова невинно пламъче, което винаги грееше в тях. Тя се надигна, мило им се усмихна и протегна ръчички за прегръдка, сякаш нищо не се бе случило.

– Мамо, тате! – извика тя, а Ерна я притисна и се разплака.

Това бе най-голямото чудо в живота им. От несвързаните думи на Мартина те разбраха само, че малката бе откарана в болница. През целия път си мислеха, че няма да видят повече своето момиченце, а ето че сега то стоеше сгушено и невредимо в прегръдката им.

Алекс излезе от стаята, за да потърси лекаря. Искаше да научи подробности за състоянието на дъщеря си и кога можеха да си я приберат. Докато възстановят щетите от пожара в апартамента си, щяха да живеят известно време във вилата на родителите на Ерна, разположена в полите на Витоша и съвсем близо до града. Той видя медика да излиза от една стая с няколко папки в ръка. Догони го и го спря. Младият мъж се обърна, учтиво поздрави и се опита да отговори на всички въпроси. Детето бе добре и след няколко дни наблюдение можеха да го изпишат.

– Благодаря Ви, докторе. Оценявам всичко, което сте направили за моята Лея.

– Няма за какво да ми благодарите. Малката ми пациентка, като по чудо е оцеляла в онази горяща сграда. Мисля, че благодарностите са за някой друг.

– Знаете ли името на пожарникаря, който я е извел от дома ни?

Лекарят го погледна с недоумение:

– Пожарникарят?

– Да. Искам да се свържа с него и да му благодаря лично.

– Чакайте, Вие май нещо не сте разбрали. Не пожарникар спаси детето Ви.

Този път Алекс го изгледа объркано.

– Лея беше спасена от един възрастен човек, който живее на вашия етаж.

– Не може да бъде... – заекна смутено Алекс. – Дядо Стою Сарандов?

– Съжалявам, не си спомням името му, но съм сигурен в това, защото аз бях извикан в спешното и ги приех и двамата. Старецът е настанен два етажа по-горе, а Лея дойде в педиатрията, при мен. Медиците, които ги докараха, разказаха невероятна история. Как сред пламъците, когато всички са били изгубили надежда да спасят дъщеря ви, се е появил вашият съсед и в пазвата си, под дрехите си, за да я предпази от дима и изгаряния, бил скрил малката.

Алекс продължаваше да го гледа невярващо.

– Нима не са ви казали всичко това? – недоумяваше младият лекар.

– Не... – мъжът пред него сякаш се бе смалил. – Ние с жена ми много бързахме да дойдем тук... страхувахме се за Лея...

– Е, няма нищо. Разбираемо е. В целия този хаос и ужас. Сега знаете на кого дължите живота на дъщеря ви. Доколкото разбрах стълбите на пожарникарите не са достигали вашия етаж. Нямало е шанс да измъкнат момиченцето от горящата сграда. Този старец е направил чудо. Специално се е върнал да потърси детето, когато е видял, че детегледачката е минала покрай него без Лея. Намерил я е свита под леглото в нейната детска стая. А после как си е пробил път през пламъците на аварийното стълбище към гаражите, само той си знае.

– Той как е? – заекна Алекс.

– Съжалявам, не знам подробности. Има друг лекуващ лекар. Но си спомням, че го настанихме в стая 322-ра. Старецът трудно дишаше. Поискахме спешна консултация с пулмолог, а и изгарянията му бяха доста. Едвам свалихме дрехите му.

– Благодаря Ви – каза Алекс. – Няма да Ви бавя повече, сигурно имате много работа.

Лекарят се ръкува с него и се отдалечи.

Алекс се строполи на едно кресло в коридора и хвана с ръце главата си. Това бе кошмар. Омразният дядка от апартамента отсреща бе спасил детето му. Човекът, който той ненавиждаше до дъното на душата си, му бе направил най-големия подарък – животът на дъщеря му. Почувства се жалък, нищожен, отвратен от всичко, което плануваше да направи, за да изгони стария от жилището му. Постоя така потънал в мислите си. Всичко случило се го връхлетя и увисна отгоре му, като камък. Той разхлаби възела на вратовръзката си и разкопча няколко горни копчета на ризата си. Пое си дълбоко въздух. После стана и с бързи крачки се отправи два етажа по-горе, към стая 322-ра.

Коридорът на отделението бе празен. Светлината приглушена. Сестрата на регистратурата вероятно бе отишла в някоя от стаите на пациентите. Алекс вървеше бавно, спираше почти на всяка врата и броеше номерата. Стигна до 322-ра. Спря се и почука. Никой не отвърна. Повтори. Пак тишина. С несигурен жест натисна бравата и открехна вратата. В стаята нямаше никой. Леглото стоеше разхвърляно. На малка купчина на стола отстрани, имаше натрупани изцапани със сажди дрехи, обувки и ръчен часовник.

– Кого търсите?

Гласът на медицинската сестра така го стресна, че Алекс подскочи и се хвана за гърдите, където сърцето му препускаше бясно.

– О, извинявайте, не исках да Ви стресна – извини се смутено тя. – Не е редно да влизате тук без разрешение.

– Това ли е стаята на Стою Сарандов?

Сестрата присви устни и той усети как тя се напрегна в колебанието си какво да каже.

– Вие...роднина на пациента ли сте?

– Не – гласът на Алекс потрепери. – Аз съм бащата на спасеното от него момиченце. Исках да го видя и да му благодаря, че ми върна дъщерята жива.

Сестрата отново замълча. Знаеше историята. Огледа се из пустата стая.

– Не знам как да Ви го кажа... Преди няколко часа старецът се влоши. Лекарите го откараха в интензивното. Направиха всичко по силите си, но... не можаха да го спасят. Почина и преди минути откараха трупа му... долу... в моргата.

Нещо задуши Алекс и го стисна за гърлото здраво. Вероятно, ако не се бе върнал за дъщеря му, старецът щеше все още да е жив.

Сестрата съчувствено сложи ръка на рамото му и каза тихо:

– Съжалявам.

Той се опита да преглътне сълзите си, но толкова мъка се бе събрала в гърдите му, че напираше като стихия да помете всичко по пътя си.

– Може ли да взема вещите му? – попита той. –Ще се обадя и на сина му. Живее в чужбина, но ще си дойде... да погребе баща си.

Сестрата кимна. Алекс взе мръсната купчина дрехи, сложи часовника в джоба си и излезе от стаята. Тръгна бавно по коридора. Сестрата го гледаше как потъна в тъмната сянка зад ъгъла, прегърбен, сакаш бе подпрял на раменете си огромна тежест. От съседната стая се чуваше звук на машина, като спряло да бие сърце.

Когато влезе в стаята при Лея, Ерна го погледна озадачена.

– Случило ли се е нещо?

– Нищо. Просто един добър човек си отиде, а аз не можах да се сбогувам с него.

– Добре ли си? – отново попита тя, неразбираща и притеснена от вида му.

– Не. Ще трябва да живея с благодарността, че някой е спасил детето ми и с греха, че не съм му поискал прошка навреме.

Ерна отново не го разбра. Но той силно я притисна и задуши въпросите й в прегръдката си. Очички на Лея блестяха и топлата й усмивка сгряваше с благо сияние аскетичната болнична стая. Часовникът на старецът продължаваше да тиктака тихичко в джоба на Алекс и да отмерва земното време. А една душа летеше нагоре, почука на Божиите порти и влезе, опростила греховете на всички, наранили я по земния й път долу.

------------