Аз и Дядо Коледа

Аз и Дядо Коледа

Ето, свърши и тази коледна кампания. Тази година бях поканен на повече мероприятия. Цели шест. Детски градини, училища, че дори и на частно парти. Не можех да откажа. Та нали “бях” Дядо Коледа. Да дам вяра, надежди добро настроение. И очакваните от децата подаръци.

Както си седях в колата, в съзнанието ми започнаха да извират моменти и картини от тези прекрасни вечери. И не само вечери. И не само деца.

Дори не отдавна си спомних за най-първата си изява като Дядо Коледа. Преди повече от двайсет и пет години. Беше църковно празненство. Е, не мина много лошо. Но тогава бях с изкуствена брада. А както знаете, винаги има деца, които проверяват до колко тя е истинска.

Минаха доста години преди да се маскирам отново като мистериозния дядо. Една детска градина, собственост на мои приятели, ме цаниха за този празник. Дори ми купиха специален костюм. Вече бях поостарял. Бая брадат. И с корем. Мина прекрасно! На следващата година ме поканиха пак. И на следващата вече, добил славата на най-добрия Дядо, получих покани и от други места. И не отказах. Защото щастието беше мое!

Един ден паркирах колата си на паркинг и тръгнах към магазина. По пътя натам се разминах с един човек, също възрастен, също с дълга бяла брада и коси. Като минах покрай него, той се обърна към мен и извика “Хо-хо-хо‘. И аз веднага му отговорих по същия начин. Вече в магазина, едно детенце, което се возеше в пазарната количка, бутана от майка й, ме видя и веднага се развика – ‚Санта Клаус! Мамо виж тук е Санта Клаус!’ – Аз се усмихнах, махнах му с ръка и извиках познатия двебуквен поздрав.

Но съм имал и неприятни моменти. Да видиш, как някои от децата изпитват ужасен страх и се крият зад полите на майките си! Дори тази година две момченца, легнаха на пода и с рев ритаха с крачета. Майките им какво ли не правеха за да ги накарат да дойдат при мен. Поне за снимка. Не и не! Тогава тихичко посъветвах майките им да не ги карат насила.

На друго събитие забелязах, дете да седи свито, тъжно, на страни от другите деца. Отидох при него и го попитах защо страни от другарчетата си. Не се ли радва? То ме погледна и очичките му се навлажниха.

– Мама ни напусна. – отвърна то и отново заби поглед в пода. Погалих го нежно. Целунах главицата му и казах, че съм сигурен, че за Коледа мама ще се върне. След няколко дни ми казаха, че тя наистина се е върнала.

Но това бяха единствените неприятни моменти. Всички останали бяха изпълнени с радост, смях, песни, танци, томболи. Разбира се, и подаръци! И за това всички децата много ме обичат. Дори да изпитват страх. Едно момиченце стоя цял час на метър точно пред мен, без да откъсне поглед. На другия ден пък едно момченце, щом ме видя изтича до мен и чучна се в скута ми, където престоя почти два часа. След всеки номер от програмата, специално подготвена за мен, му хващах ръчичките и така ръкопляскахме заедно. Беше прекрасно!

Това е... просто неописуемо! Обичам ги!

Но аз бях Дядо Коледа не само за децата.

Около три седмици преди Коледа, млада жената се качи и аз подкарах колата. Не отивахме далече. Само за около десетина минути. И почти веднага чух от задната седалка:

– Ха, Дядо Коледа ме вози! Ти наистина ли си Дядо Коледа?

– Да! Разбира се! – и за доказателство извиках познатото на милиони деца по света Хо-хо-хо.

Двамата се разсмяхме. Та до Коледа вече оставаха по-малко от три седмици. От юли месец си пускам брадата. И вече е станала доста дълга. Пиргите ми от остатъците коса бях пуснал на воля. Иначе ги държах в нещо като рядка опашка.

– Като малък – попита жената – вярвал ли си в него?

– Не помня. Беше толкова отдавна. Сигурно. – засмях се. – Може би. Но и до сега вярвам в чудесата. Те съществуват. Лошото е че не винаги ние ги усещаме. Искаме непременно да ги видим, пипнем, и тогава да повярваме в тях. Което е много жалко! – Помълчах. – Но за това виня съвременните ценности и динамичния, до истерия, съвременен начин на живот. Сега например губим Духът на Коледа.

– Прав си – каза жената. – Като дете, дните преди Коледа бяха най-очакваната и щастлива част от годината! Писането на писма до – тя за секунда замълча, и продължи – теб, мили Дядо Коледа. Украсата на елхата! И, разбира се, ходенето по магазините. Там се срещахме се с приятели, пиехме лимонада, кафе. Бъбрехме. Снимахме се с, теб, Дядо, и подаръците, които ни раздаваше. По-късно с приятелките си споделяхме кой какво е получил. А сега!

– А сега ли? Имаме Амазон. И още много такива електронни магазини. Уж, за да ни облекчат от напрежението по тичане по магазините, редене на опашки. Сега просто отваряш компютъра. Намираш какво искаш. Кликваш. Плащаш с картата си и готово. След два дни го имаш. – Поех въздух. Май много бях говорил. Необичайно за мен! Но въпреки това продължих – За мен това е начин да загубим всичките си ценности! Дух! Вяра! Надежда! Дори обичта, приятелството между хората! Контактите ни с тях все повече намаляват!

В колата настъпи минути мълчание. Притесних се! Дали наистина не бях прекалил.

– Знаеш ли колко много си прав! – след малко каза тя – Не съм гледала на този въпрос от тази гледна точка. Всички ние сме се юрнали да изкарваме пари! За какво? За да купуваме и купуваме и купуваме! Най-различни неща! Всичко! Без абсолютно никакво значение дали ни е необходимо. Дали ще ни потрябва. Дали ще го ползваме. Въобще някога!

– А какво да кажем за Коледната музика по радиото? Най-любимата ми музика! Вече я пускат месец и половина преди празника. Слушаш, слушаш и накрая, колкото и да я обичаш, се чувстваш пренаситен! Разбирам, две, хайде, три седмици преди празника, да! А то какво? Борба за слушатели! Съответно – повече рекламодатели! Поради това, най-важното е да си със семейството си, обичаните от теб хора! С твоята половинка, деца, родители!

Усетих, че нещо става на задната седалка. Скрито погледнах в огледалото. Младата жена бършеше очите си. Какво ми става днес? Май наистина прекалих с говоренето! Млъквам! Все пак аз съм на работа, нали! Не да разплаквам клиентите си!

– Тук, в тази държава, съм сама. От скоро! – каза тя. Подсмъркна и с кърпичка избърса сълзите, потекли по бузите й. – Родителите и брат ми, роднини и приятели, всички са в Европа. А аз, на другия край на света... Извинявай, че те занимавам с моите си проблеми!

– История до болка позната на всички емигранти. И аз се чувствах така преди около тридесет години. Наистина много е трудно! Нова държава. Нов език. Нови правила. Закони. И без да познаваш поне един човек! Но запомни! Aко наистина искаш да останеш тук, никога не се предавай! Никога! За нищо на света! Постепенно ще намериш и приятели. Но ще ти дам още един съвет. Никога не забравяй коя си и от къде си!

– Вече се сприятелих с едно момиче. Местно. Понеже знае колко съм самотна, снощи ми се обади и ме покани на коледно парти с нейни приятели. Но... се двоумя дали да отида!

– Защо? Двоумиш се? Та това е... направо прекрасно! – заекнах. – Виждаш ли. Тук вече има поне един човек, който го е еня, мисли за теб! Ще се включиш в компания. Ще имаш хора около себе си. Вече няма да си сама. Е, не е същото като с роднините ти, но все пак. Отивай! Празнувай!

Вече бяхме стигнали посочения от клиентката ми адрес. И точно преди да слезе от колата, й казах:

– И там ще срещнеш моя млад и красив коледен подарък. Хо-хо-хо!

Въпреки всички съвременни технологии, уж помагащи на човечеството, не могат да ме заменят! И всички такива като мен! Ние, които раздаваме не само подаръци, но и радост, надежда. Не могат да направят малките пизгавци и техните родители щастливи! Ще го правя до последния си дъх! Няма да позволя духът на Коледа да изчезне!