Последната земя

Последната земя
(фрагменти*)

1.

Нещастията са тъжни и красиви като есента. Винаги ни изненадат, макар подсъзнателно да сме ги очаквали. Те са солта на историите, от които се учим да бъдем хора. Делим ги на малки, средни и големи. Малките нещастия се случват на другите хора. Средните са от ежедневен характер. А големите маркират края на една епоха. И тогава започва друга, не непременно по-добра.

За края на Помпей извести „Библията“, за Троя написа Омир, за нас казаха по „Карибе ТВ“. Тази история започва именно с централните новини на „Карибе ТВ“ в седем вечерта на 13 февруари миналата година. Баща и син седят у дома пред телевизора и гледат емисията. Къщата им жълтее в южната част на остров, запилян из Карибско море. Островът е отбелязан с точка и цифра в атласа. Точката отговаря на размера, а цифрата компенсира липсата на място да се изпише цялото му име: Последната земя.

 – Ама какви ги дрънка тая? – възмути се синът.

Синът съм аз. Показалецът ми обвинително посочи водещата на сателитния доминикански канал. Не ми се мреше на двадесет и четири години. Пък и вече бях станал известен, а казват, че славата допълнително стимулирала жаждата за живот.

 – Може би на нашия полуживот се полага една полусмърт – предположи баща ми. В този час на деня той обикновено заваляше думите.

Съобщението по „Карибе ТВ“ гласеше, че остров Последната земя е изчезнал безследно. Екипи от съседните държави ни търсели от призори, но не намирали нищо. Нямало ни. Нямало оцелели, нямало останки. Едно палмово листо не било останало от нашето незабележимо съществуване.

– Навсякъде вода и само на вода, драги зрители. Сякаш някаква могъща центрофуга е изсмукала Последната земя от световната карта. Още по темата след рекламите.

Половин минута говорене, три общи кадъра на морски вълни и вече бяхме мъртви. А всъщност нищо не се беше променило. Повтаряше се рутината от вчера, когато ни считаха за живи. Дишахме, замезвахме с полуфабрикати, гледахме телевизия, баща ми се напиваше кротко на дивана, в пепелника димеше цигара, върху холната масичка си стоеше купчината стари вестници, мивката бе препълнена с чинии, по столовете висяха дрехи на сестра ми. Всичко си беше на мястото. Чу се дори кучешки лай. Някой извика:

– Сенки! Сенки! Всички сте сенки! Глупаци такива! Ха-ха-ха...

Надзърнах. Охравото осветление водеше неравностойна битка с мрака отвън. Пет-шест бездомни кучета мълчаливо пресичаха улицата. Подир тях премина раздрънкан автомобил със знаме на капака. Жълто, зелено и синьо в три хоризонтални ивици. Клаксонът ритмично бибипкаше в чест на първата победа на „Орлите“ от ноември насам. „Ето“, казах си, „този дори не подозира, че вече сме мъртви. Ако не бях гледал новините, аз също щях да съм жив“. Кучетата се разлаяха подир автомобила.

Вратата на отсрещната барака се отвори. Появи се леген, над който тежаха гърдите на Тереса. Босонога, наклонена настрани за баланс, съседката прекоси двора, преследвана от наскоро проходилите близнаци. Тя беше хубава жена. Здрава, атлетична, пълна с живот. След два брака и четири раждания, мъжете в квартала продължаваха да подсвиркват подир нея. Някои даже заканително клатеха глави. Закачката обаче не отиваше по-далеч, защото Тереса беше жената Хосуе, а той се водеше един от нас. Видях я как се повдигна на пръсти, за да преметне чаршаф през въжето. Близнаците моментално атакуваха, дърпайки я за комбинезона. Тя им се скара без особен ефект, пооправи се и продължи да простира. Ето го и Хосуе. Изпъчи се като тореадор в осветената рамка на вратата. Зализан, мустакат, ухилен, издокаран с мърляв потник, панталон с тиранти и джапанки. Хосуе носеше душата на механик. Отхапа от ябълката, приглади мустак, с танцувална стъпка се приближи към жена си и палаво я шляпна по задника. Тя подскочи, прасна го по рамото, смъмри го, задето я е стреснал, и го целуна. Близнаците ревниво опитаха да ги разделят, но Хосуе ги срита, без да отлепва устни от устните на жена си. Опипа я със собственически жест, докато тя го прегръщаше с една ръка, а с другата придърпваше комбинезона си надолу. Тези също не бяха гледали новините.

– Кой ден сме, баща ми?

– Вторник... предполагам.

Значи вторник, на всичкото отгоре. Вторник, тринадесети февруари. Според баба, лошите неща обикновено се случвали във вторник или на тринадесето число. Неписано правило било, а неписаните правила важели повече от писаните закони. Баба ги знаеше тия работи. Тя си дружеше с гадателката Саломе, ходеше по разни сеанси със свещи и все четеше някакви откачени неща в Интернет. Преди четвърт век баба спря да старее. Снимките доказват, че си е същата като в деня на моето раждане. Със същите дрехи дори. Допускам, че консервирането й плашеше околните, ала никой не обелваше дума по темата. На Последната земя сме все любезни хора.

2.

Следващият ден беше отбелязан с червено в календара. По традиция на Свети Валентин влюбените се мотаят из малекона. Разнасят балони, ближат сладоледи и разменят лепкави погледи, обещаващи вечна вярност. Навред бумти музика, цветовете и миризмите са по-натрапчиви, отколкото в другите дни. По централните улици млади хора в палячовски одежди раздават листовки с оферти на ресторанти и барове. Кресливи улични продавачи предлагат намалени парфюми, слънчеви очила и фалшиви часовници. Деца и бездомни кучета търчат насам-натам в своя паралелен свят, чието небе е изпълнено с планети във формата на човешки глави. На 14 февруари никой не си ляга рано.

Но този път нямаше веселби. Заведенията и магазините не отвориха, училищните занятия бяха отменени. Вече бяхме световна новина. Затова си останахме по домовете, седнали пред телевизорите. Напрегнати и любопитни, стискахме каквото имаме под ръка. На екрана показаха летището на съседния остров Санта Лусия. Там пристигнаха специалисти от Съединените щати, Мексико и Бразилия. Все едри хора със самоуверени изражения и с много ципове по дрехите. Неколцина от тях дадоха блиц интервюта. Макар да говореха на различни езици, повториха едно и също. Варираше само нивото на оптимизма. Казаха, че изчезването ни било мистерия. Засега не разполагали с достатъчно информация. Но те били тук, за да разгадаят енигмата. Нямало да отдъхнат, докато не изпълнят мисията. Вярвали, че все още не е късно за Последната земя и нейните хора. Накрая спасителите махнаха за сбогом и пратиха въздушни целувки за зрителите. Едни се качиха по лодките, други се цамбурнаха в морето, трети се заеха да крещят по радиостанциите. Лодките поеха нанякъде, гмурците потънаха, а крещящите изчезнаха от кадър.

– Всички хора искат да им е хубаво, само че представата ни за хубаво е твърде различна – отбеляза баща ми, докато отваряше кухненския шкаф. Там държеше запасите си от ром. За разлика от журналистите и от мен, той не изглеждаше особено разтревожен от случващото се.

Изминаха няколко часа на драматично очакване.

„Карибе ТВ“ използва времето, за да направи ретроспекция на най-важното от двестагодишното ни съществуване като независима република. Изброиха политическите сътресения, икономическите кризи, шестте диктатури и природните бедствия. Все лоши неща. Човек да се чуди как островът не бе потънал много по-рано...

3.

След три дни интензивно търсене официално ни обявиха за мъртви.

18.

Магарешки бретон, торбести дрехи и кецове с шарени връзки. Това съм аз, когато съм на работа. Неделният прайм-тайм по Канал Последната земя е моята запазена територия. През останалото време съм обикновен младеж, склонен към меланхолия, както подобава на влюбените в призраци. Работата ми е да обръщам всичко на майтап и да поставям публични личности в неудобно положение. На зрителите им харесва. Не съм сигурен защо. Може би се утешават, че богатите и известните са уязвими. На богатите и известните също им харесва. Те смятат, че доза уязвимост ги очовечава и ги доближава до масите. Няколко невинни несъвършенства винаги са от полза за имиджа. Освен това богатите и известните обожават да са пред публика, за да се фукат с богатството и известността си, а моето предаване е най-гледаното в националния ефир и неизменно започва с вика:

 – Унаманараямааа.

 Не знам дали думата съществува в някое африканско наречие. Не знам и откъде ми хрумна да я изстрелям насред третото издание на „Часът на Мими“. Така или иначе, оттогава „унаманараяма“ се превърна в официален поздрав на предаването. Изкрещявам я и на третото „а“ вече се потя, защото сетът е малък и винаги е претъпкан с хора, които аплодират по подаден знак и не спират да си правят селфита с мен. Прожекторите ме огряват като частни слънца, разположени във вътрешния двор на претрупано имение. Шибаният бретон ми влиза в очите, но аз се усмихвам. Усмивката е моят професионален тик.

 – Унаманараямааа, приятели!

 – Унаманараяма, Мими!

 – Добре дошли в „Часът на Мими“. Аз съм Мими, а вие сте моитееее...

 – Приятели!

– Чудесни сте! Обичам ви! Затова бързам да ви зарадвам. Новината е, че днешното предаване ще е по-различно, защото гост в студиото еее... бъдещият президент на Последната земя. (Бурни аплодисменти.) Кой е той и коя ще е първата дама на републиката ще разберете веднага след рекламите.

Усмивка. Усмивки...

27.

Ако се беше родила другаде, Моника Агилар можеше да бъде Мис Свят, инфлуенсър със седемнадесет милиона последователи, Мерилин Монро, име на парфюм, съпруга на Аристотелес Онасис, загадъчно усмихнат модел на Да Винчи, статуя на Венера, царица на Египет или богиня на любовта в някоя древна митология. Но тя се роди на Последната земя, остров без привилегии, който не се виждаше на картата още преди да изчезне официално от нея. Затова на Моника й се полагаше един провален брак, едно лигаво синче в чужбина, басмени рокли с пъстра щампа, опипващи я погледи по улицата и неверни слухове, разпространявани от завистливи съседки.

 Географията има значение, също както размерът, възрастта, банковата сметка и много други неща. Ако се съмнявате, попитайте Моника Агилар, която трябваше да изживее тридесет и осем безславни години, преди да получи максималната възможна премия за нашата географска ширина. А именно да стане първата дама и последната жена на Последната земя.

И под формата на бонус да участва в „Часът на Мими“...

71.

Наеха ме за четец във фабриката за пури. Осемчасов работен ден, луминесцентно осветление, мизерна заплата. Бях единственият мъж в цеха и носех ухилена маска. Все отнякъде трябваше да се започне.

 – Четец? – възкликна Дедал, когато му съобщих новината.

– Горе-долу като в телевизията е. Забавлявам работничките, докато те навиват пури върху бедрата си.

– Стига, бе! Върху бедрата си?

– Запретват поли, сгъват листата и започват ги да навиват върху бедрата си. Най-качествените пури в света, брат, са пропити от женска пот.

– Господи, по цял ден правиш секс с очи! Все едно си в тантра клуб.

Дедал лесно се впечатляваше. Той е от хората, които мислят, че животът на останалите непременно е по-интересен от собствения им.

– Смятам да си потърся квартира. Знаеш ли нещо наблизо?

– Идея нямаш как ти завиждам, Мими. Аз бих си плащал, за да работя на твоето място.

Всъщност нямаше нищо за завиждане. Да си четец във фабриката за пури, освен да бъдеш сексуално тормозен от лелки с разголени бедра, означаваше още десет неща:

Първо, да седиш на своеобразен трон в средата на цеха.

Второ, тронът да се състои от дървен стол, качен върху дървена маса (нищо общо със „Златния стол, създаден в неделя“ на адмирал Гереро).

Трето, да гледаш отгоре в деколтетата на работничките.

Четвърто, да кръстосваш крака в случай на нежелана ерекция.

Пето, да четеш на глас каквото ти попадне под ръка, за предпочитане любовни романи с щастлив край.

Шесто, да отговаряш на въпроса дали главните персонажи ще се оженят по-нататък в произведението.

Седмо, да отговаряш на всевъзможни въпроси и закачки, свързани с личния ти живот.

Осмо, да стискаш, ако ти се допикае преди междинната почивка в десет сутринта, защото кабинетът на директора е в дъното на коридора, точно до тоалетната. А директорът не те е взел на работа, за да се разхождаш до тоалетната, ами за да забавляваш работничките.

Девето, да получаваш петъчната си премия във вид на консерви, пури и бутилка ром.

Десето, да ти харесва Паола от маса номер осемнадесет, вляво от твоя трон, но тя дори да не поглежда към теб, защото си някакъв скапан четец, докато тя е сериозно момиче, чиято снимка краси таблото с отличничките на месеца.

Как ли би реагирала, ако разбереше кой съм?...

------------

* Фрагментите са от последният роман на Владимир Стоичков. Творбата съдържа 125 глави и в момента се намира в предпечатна подготовка.