Из “Роман за двама – Синята лейди” (1)

Из “Роман за двама – Синята лейди” (1)

~ 5 ~

Вървим по брега, ръка в ръка, мълчаливо. С усещането, че се познаваме откакто се помним. Излишни са думите. Обменяме чувства. И летим – един до друг, заедно. Не знаем колко време изтича така. Хубаво време. Пълно с взаимност. Без въпроси. Без отговори. Само присъствие. И преливане – един в друг. Клаксон на минаваща по крайбрежната улица кола ни извежда от транса. Тъмнината е покрила града. Заговаряш първа:

– Време е да се връщаме. Вероятно хората от твоята компания се питат къде си.

Гласът ти ме връща в реалността. Реалност, която вмества вече и теб – жената от моите странни видения. Имам нужда да си поговорим. Да ти обясня откога те познавам. Откъде. Дали би ми повярвала? Самият аз вярвам ли? Че всичко се случва наяве. Че съм те сънувал в мечтите си – такава, каквато те виждам. Странно е. Но е истина. Вървиш до мен по-реална от всякога. Ръката ти смесва топлината си с моята.

– Права си. Вечерта тепърва започва и трябва да се върна на срещата. Какви са твоите планове? Ще можем ли да се видим по-късно? – гласът ми е изпълнен с тревога, но и с надежда.

– Не и преди да ми се представиш! – смехът ти посипва тишината. – Дори не знам името ти! А какъв си, вече подозирам – продължаваш да се смееш.

– Има и по-лошо – включвам се в играта. – Освен че не знам името ти, не подозирам и каква си. Давам ти предимство, първа си!

Вървим и се смеем като хлапаци, изгубени в тъмнината.

– Истината или да фантазирам? – въпросът ти ме изненадва. Забавна си. Невероятна!

– Изживял съм доста фантазии. Да заложим на истината. Нали няма да боли? – слагам уплашена маска на лицето си, дано имаш милост. Но смехът ме надвива.

– Пестеливостта не е силната ми страна, но липсата на време го изисква. Като начало ще кажа, че съм нещо като дизайнер на празници, подготвям различни тържества. Името ми няма нищо общо с това, първично и семпло е – Ева.

– Интересно... – говоря сякаш на себе си. – Дизайнер на празници... Не бях чувал. Но звучи страхотно! А името ти е толкова красиво и познато, като самата теб. Ева... Подхожда ти. Сякаш винаги съм го знаел, само дето не можех да си спомня. И идваш от много далече?

– Как позна? През един океан разстояние – лицето ти е толкова весело. Все едно играем на гатанки. – А ти? Художник си, нали?

– Май не е трудно да отгатнеш. Макар че не е задължително да практикувам хобито си. Художник съм, да. Непоправим. По душа и наяве. Духът ми витае в далечни светове. А животът се опитва да ме опитоми. Но не му се удава. Тук съм на един от семинарите на човек, когото безкрайно ценя и уважавам – Маестро Валентини. Иска ми се да те запозная с него. Макар че се страхувам да не те омагьоса и да забравиш за мен. Освен това съм от една малка страна, която надали ще означава нещо за теб, щом цял океан ни дели.

– Кажи ми името си и ще опитам да отгатна – звучиш доста уверено, но аз се съмнявам. Наистина. От опит знам колко често се случва хората да не познават моята родина. Не защото е незабележима и бедна. Не защото й липсва история. Не защото няма таланти. И аз не знам защо. Може би защото е малка и тиха. Встрани от суетата на днешния свят.

– Хайде, моля те. Ето хотела. Няма време, дай ми шанс да отгатна – настояваш с думи и с поглед.

– Николà Сакарски – слагам ударението на личното име върху последната буква, като французите. Така ме нарича Маестро Валентини. Спираш рязко и ме гледаш странно. Като закован, заставам срещу теб.

– Какво стана? – питам озадачен и се опитвам да прочета отговора в очите ти. Там свети някакво странно пламъче. Може би, отражение от светлините на улицата?

– А дали не е по-правилно да се произнесе Никòла? – поставяш ударението на втората сричка, както е прието в моята страна. – И да не би да имаш нещо общо с една планина, доста мистична и необлагородена?

Застрелян съм. Право в сърцето. Гледам невярващо. Чудя се жив ли съм. Сънувам ли или е истина. А ти? Ти стоиш срещу мен, по-сериозна от Статуята на свободата, откъдето може би идваш. И сякаш не знаеш, че съм разстрелян. От теб. От твоите думи. Не мога да удържа смеха си. Залива ме на вълни, като пълноводна река. И ми връща живота.

– Защо се смееш? – питаш учудена.

– Нали не си Статуята на свободата? – питам през смях, все още подвластен на асоциациите на шокирания си ум. Странна светкавица прорязва мисълта ми. Гледам те поразен. Право в очите. И виждам през тях – лумнали огньове, танцуващи светлини, странни видения...

– Сетих се откъде те познавам! Ти си нестинарка! Да, нестинарка си! От най-съвършените! Признай, че е истина!

Нещо се случва. В миг се събират два свята. Рухват прегради. Всичко става едно. Протягаш ръце, докосваш лицето ми, проникваш с очите си в моите и остава единствено шепот... Твоят шепот на моя роден език:

– Никòла, ние сме българи?

– Да, Ева, да... – шепти мисълта ми.

Сълзите се смесват в едно и мокрят лицата ни.

------------
Из “Роман за двама – Синята лейди”, Книга първа, 2026.
------------