Из “Роман за двама – Синята лейди” (2)

Из “Роман за двама – Синята лейди” (2)

~ 14 ~

Има мигове, които ти се иска да прескочиш. Подредени един до друг, преминават във вечност. Планина от мигове, като стена. Зад която искаш да се скриеш, да потънеш там, да останеш завинаги. Но не! Няма как! Защото вече си отвъд... стената от мигове. Мигове-картини. За любов.

Седя и мисля... Всъщност, летя. Някъде много високо. Под мен са облаците. И ти! А любовта? Къде обитава в този момент, разкъсана, между сърцата ни? Дали се чувстваш така, както аз? Питам се – случва ли се всичко това или обитавам друг свят? Около мен е пълно с хора, но аз отсъствам. Само една опаковка седи като мумия с отворени очи. Затварям очите. Искам да избягам. От себе си. А ти? Ще ме допуснеш ли да влея душата си в твоята? И да остана там, завинаги.

Прелиствам живота си. Като забравена книга. Чета хаотично различни глави. Има от всичко. И радост. И болка. Понякога щастие. Просто живот. Дали е моят или нечий друг? Трудно ми е да се концентрирам. Искам да чета края! Всъщност, има ли край? Не е ли начало? Може би на следваща книга? Където всичко ще бъде различно. Затварям и галя кориците. На книгата... на живота си.

Знам, със сигурност знам! Че в този момент започва следващ том на моята книга. На моя живот. Където предговорът си ти. А аз... послесловът. Но дотогава има време. Ще пишем заедно! Страница след страница. Ще я напълним с любов! С картини! И страст!

Какво е любов ли? Замислям се... Любовта е картина на мистичен художник. Като теб! Който рисува с импулса на пулса, с музиката на сърцето, с вибрациите на душата, която извлича цветовете от безкрая на всичкото. Смесва ги, разхвърля ги, оживява ги. Всяка картина е различна любов, колкото и да си приличат. Като отпечатъци на пръсти. Всяка е уникална, неповторима. А в същото време универсална. По поезията, която излъчва. По музиката, с която звучи.

Харесва ми! Да си мисля за любовта. И за новата книга, която ще напишем заедно. Това ме спасява. От страховете. Че съм сама във въздуха. А ти? Остана там – долу. Приземен преди полет. Как да не плача? Чувствам се предател! Че те оставих сам, без мен. Замислям се. Дали това е предателство... И те виждам. Посърнал и тъжен. Някак смален. Не, не може да бъде! Ти си титан! Ти си велик! Нямаш право да се чувстваш така! Нито аз! Забранявам си да се предам! И на теб забранявам! Ще ти покажа на какво съм способна – ще те повдигна с любов! И ще се слеем в небето. Още сега!

Мисля... С мисъл пробивам пространството. И мисълта ми се превръща в светлина. Която се движи с нейната ско-рост. С направление – теб. Търси те. Високо в небето. Вече си там, в простора. Отдалечаваш се от Марсилия. В обратна посока. Аз наближавам океана. Ти летиш към морето. Но душите ни се събират – някъде между тях. Хванали за ръка любовта, която ни свързва и ни държи здраво! Усмихвам се. Усещаш ли? Усмихни се и ти! Моля те. Ти си предговорът на новата книга. Направи го красив. Вълнуващ и светъл. Неповторим! Такъв, че когато бъде прочетен, да попие в сърцето. И книгодържателят да забрави за себе си, да отгръща страница след страница, живеещ чрез нас... До послеслова, написан от мен.

Виждаш ли, винаги има надежда! Каквото и да се случи, има път. Път за нас! Който трябва да извървим. Един към друг. А после един до друг. Нашият път...

~ 15 ~

Нещо се случва с мен. Не е от самолета, с който летя. Странно е. Сякаш съм другаде, извън рамката, в която съм затворен. Разбира се, че съм другаде. С душата си. Знаеш ли, разпознавам те! Само ти можеш да правиш такива магии. Да ме извадиш от мене. С финес, с лекота. И да ме пуснеш свободен. Чувствам нишката, която ни свързва. Не те виждам, но те усещам. По много особен начин. Искам да ти благодаря! Наистина. За това, което направи. Да ме спасиш от пустотата. Да ме запълниш отново. Със себе си. Главата ми е пълна с... картини. Рисувам те с мисъл. Подреждам те. Мечтая те! И спомените ми оживяват...

“Как ме откри и запълни сърцето ми? Дотолкова, че да те виждам чрез него... И да те рисувам...”

“Питаш ме за неща, които трудно се изразяват с думи. Те са усещане. И ти си го доловил. По онези пътища, които само душата познава.”

“Никога не съм предполагал, че с душата имаме различни познания. И пътища. Трудно ми е да си го обясня.”

“Защото дълго време са ни разделяли от истинското знание. А то е толкова старо, колкото е светът.”

“А ти? Как успя да го направиш?”

“Какво съм направила... Освен да те сънувам и то обвит в мъгла. По-скоро, да усетя енергията ти. Светлината на очите ти. По това те познах. Там, на улицата в Марсилия, от таксито.”

“Интересно... Как през сънищата си достигнала до мен? Дотолкова, че да се отпечаташ като холограма в сърцето ми. Откъдето да извадя образа ти. И да го запечатам в картина. Нима не е чудо това?”

“От наша гледна точка е чудо, да. Но за просветените е като игра. И сигурно отнякъде ни се смеят. Че сме толкова малки и невежи. А би трябвало да се интересуваме, да пожелаем да се опознаем по-дълбоко, да изучим какви сме, какво ни е дадено.”

“Дали наистина ни е дадено повече от това, което знаем за себе си?”

“Сигурно. Все по-често започва да се говори за тези неща. За които отдавна е казано. Закодирано в толкова артефакти, разчитани погрешно или неразчетени изобщо. А още по-страшното, укривани. Или унищожени умишлено.”

“Но защо? Кой би пожелал? Кой има интерес да не познаваме себе си?”

“Помисли... Кой? И защо?”

“Мисля... Трудно ми е да кажа кой. Но защо? Причини могат да се намерят, дори да изглеждат нелогични. Може би, за да не се самозабравим дотолкова, че с възможностите, които бихме имали, да унищожим света, в който живеем! Нали това се е случвало вече с предишни цивилизации? И то не с една...”

“Има логика. И все пак, не е ли по-добре да сме запознати, за да не стигаме до същите грешки?”

“Така е... Значи, има и друго. Примерно, както сме винаги разделени помежду си за какво ли не, ако познаваме себе си, може би ще сме по-агресивни в отношенията си едни към други. То и така от хиляди години войните не свършват и мирът е толкова крехък и кратък. А ако знаехме възможностите си и владеехме онези енергии, представи си какви биха били пораженията.”

“И в това има истина. Но... Дали пък някой не се страхува от нас? Че ако знаем кои сме, няма да може да ни управлява както сега?”

“Звучи приемливо. Откак светът съществува, май човечеството все е управлявано от някого. Представяш ли си наистина да имаме умения, чрез които можем да си играем с енергиите, да строим с мислите си, да се придвижваме... Нали е имало хора-гении, направили такива велики открития! За които уж знаем нещо, но то е толкова бегло, че не си даваме сметка за значимостта му. А после потъва в забрава. Или изчезва незнайно къде. Както изчезват и гениите... Наистина, странно е!”

“Едно е сигурно – че няма нищо статично. Дори понякога да изглежда така. Всичко се движи и се променя. Идва време, когато истините ще се проявят. Казано е. Те не могат да се укриват завинаги. И времето на големите промени е близо. Може би ние ще бъдем свидетели?”

“Интересно... Ще ни стигне ли животът да си изговорим всичко? Така ми е хубаво! Не искам нито миг повече да сме разделени! Само като си помисля...”

“Моля те, не се натъжавай! Нали се разбрахме? Първо ще покорим Казабланка! Ще обикаляме галерии, ще танцуваме по горещите пясъци, ще се целуваме в сенките на палмите... А после, по най-бързия начин ще съберем живота си, независимо къде. Дотогава ще го решим.”

“Звучи така прекрасно! Само защо не можеше да се случи на мига. Събирането на живота ни...”

“Защото... в момента ние сме като две реки, течащи в различни посоки. Някакво странно обстоятелство е прехвърлило мост помежду ни в друг, паралелен свят. Доколкото да научим, че ни има! Макар разделени от суша и вода, от посоки! Докоснали бреговете си чрез този илюзорен мост откриваме, че животът ни е преминал в търсене... Да се намерим, да докоснем същностите си, да научим историите си... И да пожелаем да се слеем в една река, с една посока... И с една душа...”

“Така изразително само ти можеш да го кажеш! А аз? Бих могъл да го нарисувам... Дали ще се получи?”

“Сигурна съм! Ще чакам скоро да ми покажеш картината. Чувствам, че ще бъде уникална! Картина с послания, с енергии, които излизат от платното. И попиват през очите у хората. До сърцата им. А сега е време, когато сърцата отключват паметта си. И разчитат посланията.”

“Ще ми позволиш ли точно сега да те целуна? Да видиш реално как трансформирам философията в нещо толкова материално като целувка...”

Стоя със затворени очи. Далече от реалността. Мислено човек може да се скрие в някой друг свят. Стига да поиска. Но винаги ще се намери някой, който да го изтръгне насила и да го върне обратно. Ей така, за нищо! Още съм във въздуха. Полетът продължава. Стюардесата минава с количката и пита поред: “кафе или чай”... Иска ми се да й кажа нещо от рода на “една холограма на самолет над океана”, но не знам как ще го приеме. Затова пожелавам просто... кафе. Представям си те как отпиваш и ми се усмихваш! С онази заразяваща усмивка, която ме включва в канала ти и мога да чета мислите ти. А те са отправени към мен! Усмихвам се. И отпивам кафе. Мечтаейки за Казабланка...

------------
Из “Роман за двама – Синята лейди”, Книга първа, 2026.
------------