Един несретник начумерен, чийто неспокоен темпераментен дух все още броди по неведомите пътища господни на България

Един несретник начумерен, чийто неспокоен темпераментен дух все още броди по неведомите пътища господни на България
Стихосбирката „Песни от катуна“ и предизвикателствата на 21. век

Аз не трупах в живота стотарки
и не ходех най-модно обут.
Посред зима било ми е жарко
и през август съм зъзнел от студ.

Усин Керим е роден на 26.07.1928 г. в гр. Тетевен. Завършва гимназия в родния си град (1946). Първите си стихове пише като ученик бригадир (1948). Работи като дървосекач в Тетевенската планина (1949-1951), каменар, миньор, окръжен кореспондент на в. „Отечествен фронт“ за Сливенски и Ямболски окръг (1954-1956). Редактор е на окръжни вестници в Хасковско и в Разградско (1958-1964). След женитбата си с чепеларката Мария семейството се пренася да живее в Чепеларе (1966). Автор е на поетичните книги „Песни от катуна“ (1955, 1977), „Очите говорят“ (1959), „Стихотворения“ (1968), „Заю Баю и орачът“ (1968, приказка в стихове), „Под синия шатър“ (1968), „Сърцето ми“ (1978), „С бащиния глас“ (1978), „Халище“ (1987), „Като прашен скитник се завръщам“ (1989), „Кон жадувам“ (1998), „Лирика“ (2003). Стихове и спомени за поета са събрани в „Книга за Усин Керим“ (1998). Член на СБП. Много от стиховете му са преведени на руски, румънски, чешки и др. езици. Умира на 8 юни 1983 г. Прекарва по-голямата част от живота си в Чепеларе, където е и погребан по негово желание. По повод 80-годишнината от рождението на Усин Керим се подготвя ново издание с негови събрани стихове „България в мен“, изцяло финансирано от общината в гр. Чепеларе. Обявен за почетен гражданин на Чепеларе (2008) посмъртно.

Припомняме тук тази кратка литературнобиографична справка за Усин Керим, която е всъщност повече от достатъчна: в нея е събран животът и творчеството на един от малцината „огнени“ поети на България от миналия 20. век, който въпреки тогавашната конюнктура успява да се наложи в литературната история със свой собствен стил и със свое собствено многообразие.

Още с появата на първата му стихосбирка „Песни от катуна“ през 1955 г. тогавашният мастит литературен критик П. З. дава следната оценка в списание „Пламък“ за поезията на рома катунар: „Неговите творби излъчват едно свежо дихание, напомнящо ни сладостно вълнение, което сме изпитали от допира с природата, радостно вълнуващият трепет на живи хора, мъките и болките им. При Усин Керим поезията се ражда непосредствено от душата му“. Написаното е твърде общо и може да бъде отнесено към творчеството на почти всеки наш поет. Тя, както е видимо, има обобщително-есеистичен характер и не представя конкретните нейни специфики, посредством които да се очертае обликът на младия дебютант независимо че е положителна. (Именно поради това ще се опитаме да ги проследим поотделно малко по-нататък, а тук ще помолим Негово величество читателя за още съвсем кратко търпение.)

От приведената кратка справка става ясно още и какво признателният втори роден град на поета смята да направи в негова памет. Дело наистина повече от похвално стига да бъде доведено до положителен краен резултат, нещо изключително трудно, дори невъзможно, като се има предвид факта, че е свързано с прословутото отдавна унас неизменно финансиране... Дано и този път дяволът да не мине път... Иначе, както казва една стара английска поговорка преди откриването на електричеството, играта няма да си е заслужавала свещите. Всъщност, при внимателна проверка такава книга се оказва, че поне засега никъде не съществува. Дано, разбира се, да греша и опасенията ми да се окажат абсолютно напразни. Ако не греша, ще е много жалко.

Дали днес и този български поет, както много негови събратя по перо, може да се нарече незаслужено забравен, е трудно да се определи, но онова, което е по-лесно, е неговото име да се припомни отново на по-младото поколение, като се осмисли онази част от поетическото му творчество, с която той безспорно ще остане в литературата ни. А това вече наистина си заслужава.

Не без основателен укор тук се налага да спомена, че интересът, изглежда, към неговото творчество е бил поне досега или само по определен повод (годишнина от неговото раждане или нещо друго), или пък заради дребни регионални обстоятелства (някои да напомнят за себе си чрез него или в още по-лошия случай да го обявят за техен?! поет), това е все така абсолютно ненужно, даже зловредно по български... Би трябвало отдавна по стар навик да сме свикнали вече с подобни неща от недалечното ни минало – тук, когато нямаш собствена светлина, светиш с чуждата, отразената... Така е по-лесно и по-удобно, разбира се. Но вместо да топлиш, ти излъчваш още повече студенина. Защото, както е добре известно, тази светлина не е истинска...

Написаното по-долу не е по конкретен повод, а единствено заради професионалния интерес към това творчество. Нека да бъда тук съвсем ясен.

Ако въобще е нужно някому Усин Керим да бъде определян с каквото и да е, най-близкото, което идва наум на човек, е силно „сантиментален“ поет, но възражението от подобно назоваване веднага с намигване би попитало има ли изобщо поет, който да не е сантиментален?!

Отговорът е повече от ясен от само себе си. И все пак. Навлизайки вече в същността на тази поезия, си задаваме логичния въпрос дали например преди буря, когато идва студеното утро, отново и днес в катуна запяват с тъжен глас жените?! Сигурно, с уговорката обаче, че катунари в последни години все по-рядко могат да бъдат забелязани да правят станове някъде далече от хорските очи. Какво да се прави – и циганите катунари си имат своя съдба. Дай боже тя да е още по-добра, отколкото е била някога. Тъжна тема, която винаги ще предизвиква печал...

В тази поезия тънки остри ками, като змии пробождат нечестиви гърди, лее се старо вино и върла люта ракия, разказват се приказни истории за минали хубави дни... В нея кипи силна фатална ревност и тежка несподелена любов подлудява гърдите, изобщо там се вихрят силни страсти, които не могат да бъдат лесно обуздани. И още нещо. Гореща кръв изтича от дълбоки рани и гърчещата се в болезнена агония свита душа напуска бездиханното тяло. Приказките и легендите оживяват – невъзможната любов завършва трагически, като жестоко отмъщение, при което:

... след години
там Бекир се вкаменил,
а над старите могили
зашумели две брези.
(„Брези“, стр. 22, „Песни от катуна“, издат. на ЦК на ДКМС, С. 1977)

Не ви ли напомня мотивът прекалено много на Пенчо-Славейковата балада „Неразделни“? А не се ли различава прекалено много тя от нея по своите изразителни и изобразителни принципи? Ако и двата отговора са положителни, значи вие сте хората, които ще трябва да се заемат с нелеките отговори на тези два важни въпроса. Те не са никак лесни, но си заслужава човек да се захване с тях, ако иска да хвърли междутекстов мост между двамата автори независимо от различните величини по отношение на качествата на техните творби. Още през далечната вече 1992 г. произведения на Иван Вазов и на тогавашния млад белетрист Иван Ерулски бяха успешно обвързани и крайният резултат от това обвързване не беше никак лош. От него еднакво спечелиха и маститият Вазов, чиято творба се нуждаеше от нова свежа и енергична сила, но не по-малко и Иван Ерулски, който пък черпеше мощ от мастития класик за своето бъдещо утвърждаване... (В случая съвпадащите им лични имена нямаха особено значение за произведенията освен факта, разбира се, че са кръстени на един и същи голям християнски светец свети Йоан Кръстител). После иди и доказвай, че и имената си нямат своя съдба...

В тази поезия има немалко смърти на близки хора, на които младото момче твърде рано става свидетел, и това го кара да порасне преждевременно. Запазило жив спомен за своята баба Джина, която приключва земния си път в една много тъмна и студена зимна нощ, в която вали пухкав сняг и три едри гладни вълка вият с дива злоба в неговата махала, прехвърлили връх Стръмен. То сякаш и днес вижда как в малката соба седи неговата стара баба край топлото кюмбе и разказва приказка на внучето си Салка. Притихнало и заслушано в приказката за някой си вълшебен Карагьоз Реджеп, малкото момиченце се унася и безгрижно заспива в своя дълбок и блажен детски сън. Както му разказва увлекателно баба Джина, смъртта внезапно я приема в своите ледени прегръдки и тя тихо и незабележимо си отива от този свят:

Във тая нощ студена, тъй както си седяла
с най-мъничката внучка в съсухрени ръце,
след думите последни тя тихичко умряла –
престанало да бие доброто й сърце...
(„Приказка“, стр. 23, „Песни от катуна“, издат. на ЦК на ДКМС, С. 1977)

Тук финалът на един човешки живот е красив, защото е дошъл на фона на красива приказка. Той обаче ще бъде запомнен като зловещ завинаги от невръстното момче, като ще остави незараснали рани в душата от горчивите му детски дни.

Младежът в тази поезия както много тъгува за починалите си близки, така и смело на воля може да мечтае. Той сякаш компенсира болката и страданието си със своите силни копнежи:

Кон жадувам аждраханин,
дето стъпи – трап да дъни.
Гривата му щом прихвана –
в облаците да потъна.
(„Кон жадувам“, стр 25, „Песни от катуна“, издат. на ЦК на ДКМС, С. 1977)

Има нещо наистина кралимарковско в това кратичко на пръв поглед стихотворение, което се състои само от шест стрфи от по четири стиха. В него безспорно липсва силата и могъществото на юнака с неговия достолепен приказен кон Шарколия от многобройните народни песни, легендарен, бърз и силен като птица, с невероятни способности, който оставя следи навсякъде – от камъни до извори, а понякога е описван със сребърни подкови и златни клинци; той е верен спътник на Крали Марко в множество битки и подвизи. Няма да намерите и непобедимия войнстващ дух на героя, носител на високи нравствени и морални качества, юнак, достоен за подражание и уважение. Няма и следа от хиперболизацията на силата на прословутия балкански герой. Но това не е беда, напротив, тук надеждата е красиво окрилена от младия дух на катунаря, който безгранично може да мечтае. Ненатрапчивата липса на сила всъщност е преодоляване на злото посредством мечтите. И не защото слабостта от неправдата е въздигната в своеобразна сила, а защото надеждата винаги крепи човека в най-трудните мигове от неговия живот. А младежът е все още толкова нахално млад и се намира на прага на своя живот...

Затрогващо просто той споделя, че баба му Джина е умряла, а старата му изгора Ата е заминала с друг. И е напълно естествено в такъв момент младежът да се понесе на крилете на мечтите си, когато най-любимите му хора вече не са близко до него, за да забрави поне за миг страданието си. В неговата волна циганска природа витае духът на скитническото и на бродническото; има нещо от Багряниния дух в тази много чиста поезия, той е волният брат на вятъра, щом Багряна е волната сестра на вятъра... Неслучайно и поетесата някога го е припознала за „възкръсналия Яворов“, силно впечатлена от дебютната книга на добилия веднага популярност поет, и по-точно на стиха му „…орехът все у тях се рони“ от стихотворението „Очите говорят“, която възкликва: „Че това е един нов Яворов! Ако поетите можеха да възкръсват, това е един нов Яворов – същият огън, същата интонация, същите тоналност и мелодия“. Много силно твърдение, макар да е само отчасти вярно, защото е направено само върху конкретния стих. По-силно от изкуствените определения на някогашните литературни критици на творчеството на Усин Керим. Багряна безспорно е притежавала усета на добър литературовед, жалко е, че не го е развила. Дълго време у нас битуваше мисълта, че който не може да стане добър поет, става литературен критик. Доколко беше вярна тя не само тогава, но и днес, не се наемам да се ангажирам с категорично становище. Може би читателите вече имат свой добре аргументиран отговор.

Бродничеството е нещо напълно естествено за живота на циганите катунари, техният най-истински дом е безспорно пътят. То е усещане за волност и е истинска проява на човешка свобода, защото е привилегия единствено и само на действително свободолюбивия човешки дух и природа. То е съзнание за необреченост и се противопоставя по своеобразен начин на неизбежната смърт. Сякаш макар и временно, бродничеството я побеждава. То в крайна сметка се противопоставя на всяка уседналост на човека, като създава трайно усещане за копнеж по опознаване на нови светове. Как беше в онази неотдавнашна телевизионна реклама: „Смъртта все още може да почака“. Тя обаче мистериозно изчезна от телевизионния екран вероятно поради груби комерсиални подбуди. Но кой знае?! Бродничеството в крайна сметка извисява духа, като полет на волна птица над ежедневно делничното, над екзистенциалната битовост и нейната досадна всечовешка суета. Това е духът на силата, на енергията и на младостта, които имат едно-единствено име и то може с основание да се назове безумство на смелия, което, както казват, е мъдростта на живия живот. Знае ли човек, може и понякога наистина да е така...

Вижте сами това безумие на смелия до безразсъдство младеж в стихотворението без заглавие от стихосбирката, което си позволявам да цитирам цялото, тъй като, струва ми се, тук е основната житейска и поетическа философия на творчеството на Усин Керим (дай боже да не греша, имайки предвид писаното за неговата поезия преди това):

* * *
Горят ми петите,
очите горят.
Аз искам да скитам
по път и без път.

Да срещам и псета
по чужди места –
накривил каскета,
да свиря с уста.

Да спя на открито
в поля и гори;
да гледам звездите,
да ставам в зори.

Нозете ми боси
да мия с роса
и сламки да нося
във свойта коса.

И тъй да премина
по път и без път
през мойта родина
до своята смърт.
(„Горят ми петите“, стр 27, „Песни от катуна“, издат. на ЦК на ДКМС, С. 1977)

Цитираното стихотворение, за заглавие на което работно поставих първия стих, не е, разбира се в никакъв случай, добър пример за висока поезия, но струва ми се, че то изразява цялостния дух на стихотворенията на катунарския поет Усин Керим. То, както се казва, е програмно и без него цялата лирика на поета би останала, меко казано, неразбрана. Откровено повествователните елементи в него и неметафоричният език много напомнят на места далчевското начало, макар и да са твърде далече от майсторството на неговия стих. И тук има повече предметност, отколкото силно изразителни и запомнящи се образи и мотиви, но за разлика от Атанас-Далчевата поезия лириката на У. Керим има значително по-приглушителен характер, напомнящ отчасти за Димчо Дебелянов. Всъщност, цялата поезия на У. Керим е наситена с такива повествователно-приглушителни смислови елементи; богатство на изразни средства почти липсва; има налице и някои много точни попадения по отношение на метафорите и на сравненията, но това е вероятно така заради спецификата на самата поезия, чиято цел е да изрази бита и душевността на катунарите, за които разказването на истории се е превърнало в начин на живот, по-точно е да се каже в истинския им начин на живот... Друго рационално обяснение за тази поезия поне засега нямам, не се наемам да твърдя кой знае и какво по-различно от казаното от литературоведите преди това за нея. Имам, разбира се, и някои въпросителни около твърдения, писани в миналото за лириката на У. Керим. Бих обърнал тук кратко внимание само на едно от тях. То в никакъв случай не трябва да бъде подминавано. Когато чете човек написаното, с основание се пита дали то не би могло да се отнесе за всеки друг поет и къде е откроено там специфичното за тази поезия. Трафаретният (досадно обобщен и откровено есеистично-позитивистичен) поглед нека да си остане проблем за неговия автор, но е важно да се отбележи, че когато се търси мястото на един поет в литературния ни процес е добре да се открояват конкретни художествени специфики, отличаващи неговата поезия, характерни за собствения му стил, за светоотношението му, както и за специфичните му изобразителни и изразителни средства и принципи, посредством които той създава своята индивидуална литературна реалност. Такава „заслуга“ за присъединяването на поезията на У. Керим към поколението на други млади поети има известен мастит литературовед от недалечното минало. Пък дори и той да се е казвал П. З. Вижте защо.

Годината е 1959. Като част от младите тогава поети, ето какво е написал за него П. З. не между другото, сравнявайки го с останалите му съвременници, отличаващо се отново, както и при предишното по-горе цитиране, с нескрита симпатия: „Вместо лъха на книжност и сухота, които идват от многото стихосбирки, неговите творби излъчват едно свежо дихание, напомнящо ни сладостно вълнение, което сме изпитали от допира с природата, радостно вълнуващия трепет на живи хора, мъките и болките им. За разлика от авторите, за които поетичното става достъпно след вътрешни усилия, при Усин Керим е твърде „излиятелно“ – поезията се ражда непосредствено от душата му. И затова в творчеството му блика бодра, жива струя – в тон и колорит, в израз и слово – напомнящи ни народната песен“. Може би тук не само красотата на словото се оказва вярна. Разбира се, в написаното става дума предимно за особеностите на творческия процес. Ако твърденията бяха след това последователно доказани, човек трудно днес можеше да не се съгласи... Карай да върви. От миналия век има още много насъбран фактологичен материал, върху който тепърва ще ни се налага да се усъмняваме. В противен случай ще си останем само и единствено с красотата на думите. А това едва ли ще повиши и без друго твърде поизстрадалата ни българска гордост...

Вярно е и още едно обстоятелство – всяка щампа независимо кога, по какъв повод и с какви основания я правим, може да стори така, че мисленето и разбирането за един поет в крайна сметка да се окаже абсолютно противоположно на собствените му разбирания за литература или за каквото и да било друго. Пази боже. В този смисъл е по-добре да не даваме каквито и да било определения за поета, нито пък предписания, а да го оставим що-годе неутрален по отношение на конкретни направления или на школи. Нека след време хората сами да преценят къде и към какво той е бил по-близко и къде и към какво – по-далече. Противното крие огромни рискове и води обикновено до немалко заблуди, до ненужни залитания, от които после трудно се излиза. Предлагам, ако е възможно, все по-рядко да си причиняваме това.

Тук е мястото да припомня още, че към тази поезия тежнеят и немалко стереотипи и предразсъдъци, свързани с т.нар. ромско малцинство, което, оказва се, вече не е малцинство, а отдавна е мнозинство. И това сигурно е само за добро. Факт е обаче, че във времето на социализма Усин Керим има издадени общо дванадесет стихосбирки, а при по-внимателно четене става ясно, че немалка част от стихотворенията са препечатвани от една книга в друга. Защо? Неизвестно. Но вероятно със знанието на автора. Какъв е бил тук замисълът за подобно решение на тогавашните му редактори, днес е изключително трудно да разгадаем. Отношението към него и към творчеството му обаче не е било постоянно и на всяка цена положително, променяло се е с времето. Причини – почти ясни, свързани предимно с политическите обстоятелства и с диктуването на нравите заради тях. Резултатът – причинено огромно човешко страдание, но кой ти гледа. Нали книгите му са издавани, останалото няма никакво значение. Както винаги, цената, плащана в подобни случаи, за причиняващите няма никакво значение, да му мисли потърпевшият. Та нали уж са се писали негови най-искрени благодетели?! Както са казали по друг повод древните: „O tempora, o mores!“.

Нейната нашенска модификация за бития и за ... има по-изразителен смисъл и само от уважение към читателя казаното за другата страна тук съвсем съзнателно ще си я спестя. Но за повечето хора тя е категорично ясна.

Поезията на катунаря Усин Керим не е лишена съвсем от смели епитети, като например „цветоносен вятър“, „бухналите пъпки“ („Щом подухне“), „ръждивото поле“ („Къде?“), „сура мъгла“, („Мъгла“), „зелени пламъци“ („Завръщане“); проникновено точни за българската действителност някога и сега метафорични сравнения „като старица болна дреме/ край мен ръждивото поле“ („Къде?“); ефектни олицетворения, като например призоваването на планинския вятър, който да размята мъглата от стихотворението „Мъгла“, „ Но може ли следа да се намери/от вятъра, що диша тихо в здрача,/от облака – несретник начумерен,/щом свойта скръб до капчица изплаче?“ („Дали синовна обич ме доведе...“), инверсирани метафорични епитети „луна двурога“ „ В сърцето скръб, а в мислите – тревога“), неочаквани метафори „очите ми с роса ли се покриха?“ („ В сърцето скръб, а в мислите – тревога“). Този ред на изброяване може да продължи още не много дълго.

Сега ще се спра и на друг немаловажен факт, свързан с биографията на стихосбирката. От цитираната по-горе книга става ясно, че е издание на ЦК на ДКМС. Издателство е тогавашното „Народна младеж“. Тя е с твърди червени корици, а нейният тираж е 2000 бр. Състои се общо от 157 страници. Излиза през 1977 г. в Държавната печатница „Тодор Димитров“. Цената й е 1,37 лв. Редактор е Салис Таджер. В нея съществуват и стихотворения, посветени на конкретни хора съвременници на поета. Такива са стихотворението на стр. 115 без заглавие с посвещение на проф. П. Динеков, стихотворението „Дъжд“ на стр. 122 с посвещение на Любен Георгиев и стихотворението „Сред старата гора“ на стр. 128 с посвещение на Ламар. В началото има портрет на Усин Керим на цяла страница. Книгата е илюстрирана интелигентно от художника Атанас Василев с хубави тематични рисунки към текстовете, съответно на стр. 15, 19, 31, 37, 47, 75, 85, 105, 131, 141. В нея обаче има и стихотворения в крак с времето със следните заглавия: „Димитров“, „На партията“, „Безсмъртие“ (посветено на четиримата ремсисти, чиито имена са изредени в посвещението, и на трагичното събитие зверското им убийство на 22.I.1944 г. по пътя за Русе край село Бъзън), „Септемврийска балада“, „Аврора“ и „Вървя по тротоари“, в което се говори за Ленин. Те се отличават с откровена декларативност и схематизъм, шаблонност и преднамерена трафаретност, безизразни са, а лозунгите в тях говорят за явно поетическо безсилие и за откровено съобразително поведение на техния автор... Безспорно конюнктурни са и е повече от очевидно, че благодарение на тях книгата е видяла бял свят. Какво да се прави?! Времена. В екземпляра, който ползвам от Столичната библиотека, става ясно, че от 1977 г. до началото на 2026 г. тя е четена общо само 9 пъти – това говори за изключително слаб интерес към нея. Количествена статистика, какво да се прави. Няма как... Наистина книгите си имат своя съдба.

Ето обаче и някои немалко важни, очевидни неща, които са безспорно положителни за тази поезия, малко отбелязвани в досегашните прочити или въобще незабелязвани. Неясно защо при положение, че са лесно забележими. Тя има своите отличителни черти, свързани с историята, с културата и с начина на живот на ромите катунари (колкото и трудно е да се говори за тях в наши дни поради затихващия им начин на живот и променените им навици в новия 21. век). Струва ми се все пак, че характерните особености на поезията на У. Керим могат да бъдат обусловени от следните по-важни фактори без, разбира се, те да бъдат смятани за представителни изобщо за т. нар. ромската поезия, както това понятие битува у нас през последните години: наличие на предимно безписмена традиция – дълго време се смяташе, че ромската поезия се е предавала устно чрез песни, приказки и легенди, а не чрез писмени текстове; музикалност и ритъм – стиховете често са тясно свързани с музиката и с пеенето; ритъмът и повторенията в стихотворенията се оказват много важни, в редица отношения и водещи; наличие на засилена емоционалност и на естествена спонтанност – изразяват се силни чувства: любов, тъга, радост, болка, копнеж по свобода.

В поезията на Усин Керим водеща, както по-горе видяхме, е темата за свободата и за пътя – в нея често се срещат мотивите за пътуването, за скитничеството и за свободния човешки дух.

Тук на преден план стоят любовта и семейството – важни теми са любовта, майката, децата, родът и общността. Особена мяра има привързаността към етноса и към установените в него изконни традиции, чието нарушаване е почти невъзможно, а в случаи, че то все пак стане, има върховен съд, който се разпорежда, като постановява справедливост.

В поезията на Усин Керим се среща така характерното изобщо за ромската поезия страдание, но за разлика от авторите от по-новите времена липсва дискриминация – отдавна вече в много съвременни ромски произведения от края на 20. и в първите десетилетия на 21. век са отразени също трудният живот, бедността, но и несправедливото отношение към този етнос. Липсата на дискриминация в поезията на У. Керим може да бъде лесно обяснена със спецификите на социалистическото общество, в което е съществувала. Дискриминацията тогава е била твърде добре политически и обществено прикрита.

В стихосбирката „Песни от катуна“ (1977) съществува и така непосредствената близост на човека до природата – в нея са налице природни образи, като огън, нощ, път, а звездите често се използват като символи.

Тя се отличава с прост, но много образен език – той обикновено е ясен и директен, но неособено богат на метафори и на символи, както това пролича малко по-горе. Изобщо тази поезия не е характерна с естествената за поетическите творби засилена употреба на фигури и на тропи, чрез които обикновено се постига художественото внушение вероятно защото силната експресия в нея по някакъв начин ги компенсира. Ритъмът обикновено често се спазва стриктно, римата по принцип е силно изразителна.

И така, след като направих тук кратък обзор на поезията на катунаря Усин Керим, бих искал да завърша наблюденията си с твърдението, произтичащо от направените изводи и разсъждения, че тази лирика има безспорно заслужено място в литературната ни история. Не знам доколко ромските деца познават и изучават в българското училище неговата поезия, но съм дълбоко убеден, че от нея всеки българин може да намери нещо за себе си независимо че днес съвременникът стои твърде далече от начина на живот, бита, мисленето и нравите на катунарите.

Етническото многообразие на България е наистина едно от най-големите нейни богатства и ако някой все още не го е проумял, е твърде жалко. Защото в обединена Европа нашият национален влог е именно етническото ни многообразие, какъвто впрочем е и девизът й да бъде единнна в него. Именно в тази връзка е добре да се припомни фактът, че мотото на ЕС „Единство в многообразието“ се използва още от 2000 г. То неслучайно е избрано измежду 80 000 предложения в конкурс за намирането на подходящ девиз за Европа.

Това мото изразява идеята, че европейците са се обединили в съюз, за да работят за мир и просперитет, като в същото време се обогатяват духовно от множеството различни култури, традиции и езици на континента.

И ако трябва да обобщя още веднъж този факт с оглед на европейския ни влог в съкровищницата на културата, ще трябва да кажа, че България и заради поезията на Усин Керим се нарежда достойно до останалите страни от Европа в крак с тяхната поезия. Твърдението в никакъв случай не е пресилено, напротив, то е в резултат на съзнанието, че в конкретния случай и ние сме дали нещо на света, както пише Иван Вазов в едно свое много известно стихотворение. Затова можем напълно заслужено посмъртно да благодарим на нашия лирик, че и той има своя немалък принос, макар да е бил още много далеч от тази идея, когато е писал своята поезия. Това доказва по безспорен начин факта, че истинските посланици на подобни идеи не са политиците, а са творците на изкуството, които са предугадили може би интуитивно накъде след време ще тръгне родината им, като и този път не са сбъркали...

------------
Усин Керим, „Песни от катуна“, изд. „Народна младеж“, С., 1977.
------------