Праг

Праг

На Любомир Левчев

Тъмен вятър.
И студ – като усмирителна риза.
И трошливи звезди  –
като гъби отровни през мор.
И усещам смъртта
как към душата ми слиза,
както в болнична морга
слиза болничен асансьор.

Там завинаги спят
между зъбите с дребна пара,
мойте гладни надежди,
моите честни, но мъртви войници.
Те вървяха на смърт.
Те вървяха докрай на таран
с безмоторни крила
като слепи, обречени птици.

Там и моята вяра
като ризница прашна звънти  –
мойто старо седло
за сърцето ми неподковано.
Тя реброто на пътя
изкрета с подбити пети
и измери отровните бездни
от рана
до рана.

Там, обречен плувец
в неизбродната тъмна вода,
любовта ми със щедър размах
все наивно наляга веслото  
една рошава чапла
в това блато от кал и ръжда;
една жива мишена
пред двуцевката на живота.

Асансьорът върви  –
най-безмилостен стар санитар.
Студ излъхват звездите
и дъхти на замръзваща глина.
Имам старо седло.
И весло.
И пара за лодкар.

Нямам само адреса,
на който
да ви пиша, оттам като мина.