Бойни другари

Така е. Идва момент, когато човек започва да живее само със спомените си. А моите са много и много на брой. Изкарах цели тридесет години в редиците на кавалеристите и сред другарството на конете. Та ти ме питаш за конете, искаш да ти разкажа нещо любопитно. За мен всички случки с тях са интересни. Това са животни, които обикнах за цял живот. Живот ли казах? Да, да... сигурно нямаше сега да ме слушаш, ако не беше конят Карат. Плаках и го целувах, когато се разделях с него. Той просто не беше кон, а магьосник! И мой спасител.

На фронта бяхме зачислени към щаба на армията и осъществявахме конната свръзка с отделните части и подразделения. Най-тежко изживяхме последната нощ преди голямото настъпление.

Вечерта отдавна беше настъпила, когато ме повика командващият армията.

– Капитан Алексиев, за Вас – важна задача. Реших да използвам конната свръзка и вашия личен опит. Ще обходите командните пунктове на полковете и ще проверите готовността за настъпление и духа на бойците. Задачата трябва да изпълните най-късно до нула часа и петнадесет минути.

Наведохме се над разгънатата карта. В подготовката за боя вече няколко пъти разучвахме позициите, но сега заданието беше съвсем друго. Замислих се най-вече за коня Карат, който досега не бе участвал в нощни задачи. Погледът ми зашири по отделните знаци на картата. Трябваше да запомня и най-малките подробности от релефа.

– Ще се движите колкото може по-бързо и по-тихо. Въпроси?

– Съвсем не!

– Сверка на часовниците... Сега е 23 и 16.

– Сверявам... 23 и 16. Разрешете да тръгна!

Само след няколко минути бях вече на седлото на Карат. С устремен галоп той се понесе към най-близкия команден пункт. Приказна лунна нощ, за каквато мечтаят всички влюбени. А аз? За първи път ми се прииска да погаля с длан този пълен месец. Мислите ми се насочиха към Селена, богинята на луната. Представях си я с кръгло лице, златисти коси и големи топли очи. Чаровница и властелинка на нощта!

Някъде оттатък реката, в позициите на противника излетя ракета. Лумналата бяла светлина се задържа за секунди. Последва нова. Аз продължих да обикалям командните пунктове. Оставаха ми още два. Неочаквано белите ракети бяха заменени с червени. А това значеше нещо. Препуснах още по-бързо. Карат като че ли разбираше вълнението ми и се подчиняваше най-точно на моите заповеди. Когато обходих останалите пунктове, установих, че всичко беше наред. Сега обратно. Погледнах часовника си. Стрелките показваха 23 и 50. Още десет минути и ще настъпи утрешният ден. Какво ли ще ни донесе?

Изведнъж земята около нас започна да кипи. Един, два, три взрива! Противникът обстрелваше позициите ни. След всеки пукот Карат задъхано изправяше глава и разширяваше ноздри. Като че ли душеше летящите снаряди и избираше чисти от попадения места. Чувствах неспокойните тръпки по тялото му, но не можех да го спра. Нямаше време! Силно приведен, с ръка галех изпотената му шия и го наричах добър и самоотвержен воин. Той сякаш ме разбираше – отговаряше с пръхтене и макар да тичаше, стъпваше крайно внимателно. Аз мислех за него, а той – бях убеден, мислеше за мен. Трясък на снаряд. Карат подгъна предните си крака и се строполи на земята. Отхвръкнах от седлото. Конят се изправи и веднага дойде до мен. Дъхът му сякаш ме извади от вцепенението ми. Нещо пареше лявото ми рамо. Притиснах с пръсти скъсания ръкав. Кръв. Явно парче от снаряд ме беше ранило. С мъка и болка станах и за секунда огледах Карат. На него поне видимо нищо му нямаше. Застанах от лявата му страна, стъпих на стремето и с рязък скок обкрачих седлото. Режеща болка премина по цялото ми тяло. Конят без команда тръгна леко и бавно. Прилепих тялото си до неговото и в пукотевицата му подвикнах: “Давай приятелю, в теб ми е надеждата.” Тогава в луд бяг конят ме понесе към щаба. Пристигнахме. Часът беше 10 минути след полунощ. Едва сега забелязах, че и по тялото на коня също имаше кръв. Но той се държеше като герой. На сутринта започна настъплението. По целия фронт. На следващия ден бях представен за награждаване. Когато получих медала, идваше ми да го окача на Карат, защото в онази нощ той ми спаси живота.

С Карат не се разделихме и след войната. В ескадрона той си остана най-личният кон. На един преглед отново получихме овации. Това беше военен парад по случай Деня на Съединението – 6 септември. Аз самият се възхитих от Карат. Когато наближихме трибуната, звуците на парадния марш му подействаха възбуждащо. Този път обаче имаше нещо необикновено – стегната походка, идеален ритъм! Може би защото малко преди излизането се радвахме един на друг като стари бойни другари... Та като се изравни с подиума, на който беше полковата музика, Карат забави за секунда крачката си и в следващия момент започна да стъпва на върха на копитото си с леко подгъване на коленете. Главата му бе изправена с поглед, устремен напред. Десетина или двайсет такта измина с грациозността на балетист. При нас, военните, не е прието да се ръкопляска, но този път стана нещо забележително. Командирът даде тон и всички от трибуната започнаха да ръкопляскат. На мен ми стана особено приятно, почувствах се горд – та нали аз бях на гърба на този красавец!

С Карат се разделихме след няколко години. Той остаря. Прехвърлихме го в едно от помощните стопанства за впряг. Когато трябваше да го вземат, изкарах с него цял предиобед. Животното като че ли разбра, че става нещо необичайно, защото на моите милувки непрекъснато отвръщаше с леко пръхтене. Не, по-скоро ми приличаше на жалване! Лизваше ме с езика си по лицето, пъхаше муцуната си в шията ми и риеше с копито пред себе си. Стори ми се, че очите му са тревожни и по-воднисти от друг път. Не знам, може би се лъжех, но усещах, че той е готов да заплаче!

Когато го подкараха към камиона, аз го погалих но шията. Мълчах и бършех бликналите си сълзи. Карат стъпи на наклонената платформа, обърна глава към мен и се закова на място. Никой не можа да го накара да направи следващата крачка. Доближих го. “Карат – заговорих му, – често в живота се случва приятелите да се срещат и разделят! Но аз не ще те забравя, винаги ще си спомням за теб.” Конят ме погледна с угаснал взор. Сигурно и той чувстваше като мен страха, надеждата и страданието. Наведе глава и с две-три големи крачки влезе в камиона.

Наскоро се пенсионирах, но и досега, толкова години оттогава, не мога да си обясня поведението на Карат в тези последни минути от нашето приятелство. Последни, защото повече не се видяхме.

------------