Вихър

Станах честа посетителка на хиподрума. Там новите ми приятели хрупаха донесените от мен захарчета, а аз ги наблюдавах и ми се искаше да ги опозная и разбера...

Веднъж един от треньорите ми разказа покъртителна история.

– Преди години, когато бях все още състезател, се роди Вихър, моят любимец разказваше треньорът. – Родителите му бяха чистокръвни състезателни коне. Започнах често да се спирам и се радвам на малкия Вихър. Не ще забравя първата ми езда с него. Имаше цял час до започване на тренировката, която водех с младите ездачи. Затова реших да ги изпробвам. Младежите се закачаха помежду си и говореха високо. В момент на разсеяност може би съм дръпнал поводите. Не разбрах дали конят се закова на място, или се спъна, но аз се преметнах през главата му. Ядосан, че това се случи пред учениците ми, бързо се обърнах и се опитах да стана. Изненадата ми беше голяма. Вихър се бе навел над мен обезпокоен. Сякаш ме гледаше човек. Изправих се. Не му се скарах, а го потупах по шията. Той изпръхтя и ме близна по бузата...

Неусетно започна четвъртата година, когато ни сполетя най-лошото. Готвех коня за състезание. Той се стараеше да прави всичко според изискванията ми. Но аз надцених възможностите му... повдигах все повече височината на препятствията, на една тренировка Вихър падна. Когато се изправи, куцаше. Оставих го в бокса, докато оздравее. Всеки ден ходех при него. Но кракът му не се оправи. Ветеринарният лекар каза, че той не би могъл повече да се състезава. Помолих, когато го бракуват, да го купя. Така и стана. А след това дойде и въпросът, къде ще живее той? Боксът му зае друг, млад кон. В апартамента и на балкона не можех да го държа. Реших да го заведа при чичо ми на село. Когато пристигнахме и чу защо сме отишли, малките му хитри очи светнаха. Зарадван, той каза:

– Ще постегна старата каруца. Добра работа ще ми върши. Имах нужда от такова животно. Вярвам, че ще си заслужи храната. Бъди спокоен, при мен ще е добре.

Когато си тръгнах, от една страна, се радвах, че съм осигурил на Вихър добри условия за живот. Заедно с това си мислех за моя чичо, когото познавах малко...

След месец отидох на село. Видях на улицата край оградата Вихър да пасе оскъдната трева. Повиках го. Щом чу гласа ми, изправи глава, наостри уши и с бързи крачки се приближи. Радостта и за двамата ни беше голяма. Когато тръгнахме, той се стремеше да върви опрян до рамото ми, сякаш искаше да ме чувства още по-близо. Навеждаше главата си, разширяваше ноздри, галеше се и нито за минута не отделяше погледа си от мене. В този момент за него не съществуваше нищо друго... поведох го към обора, после щях да се обадя на чичо. Когато минавахме край оградата на егрека, Вихър се спря, разтрепера се, изпръхтя и се изпоти. Промених посоката, като го успокоявах. Оставих Вихър и потърсих чичо. Намерих го да дялка и майстори столче.

– Конят е преживял нещо лошо, което го е изплашило. – разказах му случая про егрека, като добавих: – конете много помнят, особено мястото на случката.

– Лакомник е. Влезе в егрека и изяде храната на агнетата. Боя си получи за урок. Пък още е лош и непокорен. А ти ми го прехвали – бил умен, възпитан... ела да видиш!

Добре познавах коня си, но тръгнах. Когато Вихър видя на вратата чичо, започна неспокойно да пристъпва от крак на крак и нервно да потръпва. Всичко ми стана ясно.

– Бил си го, виж как се страхува! Не е дружелюбен, защото вижда у теб грубия човек.

– Не позволява да го яздя. Дори веднъж се опита да ме ухапе...

Чичо говореше, говореше, но аз не го слушах. Припомних си неподправената безкористна и безхитростна любов на коня към мене. После, сякаш събуден от дълбок сън, кипнах:

– Я виж колко сено си докарал за кравата и овцете! Картофите и всичката зимнина си прибрал. Цялата тази работа я е свършил Вихър. Ако продължаваш да си зъл с него, ще заслужиш и ритника му.

– Ама тогава... – заискряха очичките на чичо. – Той ще види!

Отидох си огорчен. Правех планове да пратя коня при бащата на мой приятел в друго село. Но за беда се разболях. Минаха четири месеца, без да видя Вихър. Когато лекарите ми разрешиха да излизам, отидох при него.

Потърсих го в обора. Беше празен. Чичо също го нямаше. Стринка избягна всякакви обяснения, смънка:

– Идва от града Антон – колячът. Беше пиян и ни направи голям скандал... само той знае къде е твоят кон.

Селото не беше далеч от града. Не дочаках автобуса и поех пеша по шосето.

Намерих Антон в кланницата. Обясних му защо го търся. Той се изненада. На челото му легна сянка, погледът му помръкна. Заговори:

– А бе, тя стана една... Преди месец докараха млад кон. За храна на животните в зоологическата градина... Ребрата му се брояха от слабост. Тогава имах много работа. Животните минаваха както обикновено. Но този кон застана до мен, а в погледа му – човешка болка. Разбрах, че е общувал с хората и им вярва. Не можах да си обясня само защо този дебелак е допуснал така да измършавее животното, та го доведе... Очите му се замъглиха от сълзи. Какво покорство и примирение в скръбта! Едва когато беше късно, осъзнах какво направих. Животното не заслужаваше тази съдба. От мъка вечерта се напих и отидох да набия оня, дебелия. Добре да ме запомни...

... Треньорът свърши разказа си и си тръгна. Беше ме забравил. Може би виждаше Вихър отново такъв, какъвто е бил по времето на голямото им приятелство.

------------