Призрачно отмъщение

Деси отвори очи, но веднага ги затвори. Стисна силно клепачите си. Светлината бе предизвикала болка.

– Има ли някой? Къде съм? – извика тя, но гласът й бе толкова слаб и променен, че се усъмни дали това беше нейният глас.

В този момент вратата се отвори и в стаята влезе млада лекарка следвана от медицинска сестра. Сестрата носеше бъбрековиден леген, върху който имаше спринцовка и лекарство.

– Къде съм? – обади се отново Деси, която бе чула, че някой влезе в стаята, но още не смееше да отвори очи.

– Я, да видим кой се е събудил?! – звънна гласът на лекарката. Тя сложи ръка на челото на момичето, а през това време сестрата инжектира лекарството в абокат, който бе поставен на ръката на момичето.

* * *

Деси бързо се възстановяваше. След два дни младата лекарка отново посети момичето. Когато докараха Деси в безсъзнание и цялата кървава именно тази лекарка се бе борила за живота й. Сега искаше да узнае от момичето защо бе направило опит за самоубийство. Отчасти беше запозната с историята, но искаше да чуе какво ще каже момичето.

Придърпа един стол и седна, като се протегна и нежно хвана ръката на момичето.

Деси бе затворила очи, но не спеше. Усети от разстояние аромата на лекарката и се усмихна. Отвори очи и каза:

– Знам, че вие спасихте живота ми и съм ви много благодарна...

– Ще ми кажеш ли, защо такова мило момиче, като теб посяга на живота си? – прекъсна я, но не съжали, а продължи: – Защо скочи от четвъртия етаж, Деси?

Очите на младото момиче се разшириха от учудване. Издърпа ръката си и каза:

– Но аз не съм правила опит за самоубийство. Доведеният ми брат Игор падна и ме повлече с него. По-скоро беше бутнат. Дори аз паднах върху него и може би това спаси живота ми. Впрочем той къде е? Оцеля ли?

Лекарката нищо не каза. Отвори болничният картона на момичето, но веднага го затвори. Знаеше съдържанието наизуст. Усмихна се тъжно и попита:

– Ще ми разкажеш ли какво се случи?

Деси се оживи. Руменина изби по лицето й и тя кимна. Изправи се и седна в леглото. Усмихна се някак тъжно и започна:

– Може и да не ми повярвате, но всичко, което ми се случи е истина.

Още от малка съм била тихо, срамежливо и тъжно дете. Тъжно беше детството ми, тъжен е и живота ми. Майка ми почина, когато бях на десет години. Една година след смъртта й баща ми се ожени повторно. Жена му доведе сина си Игор, с когото бяхме на една възраст, но не се разбирахме. Година след брака им баща ми също почина. Блъсна го пиян шофьор на пешеходна пътека и загина на място. За моя радост се принудих да се преместя при дядо си, който ме отгледа, но се разболя. Всичко започна с неговата смърт. Мисля, че го уби призрачното момиченце.

– Призрачно момиче!? – прекъсна я лекарката.

Деси се усмихна вяло и започна да мачка чаршафа с ръце.

– Да, призрачно момиче. Преди няколко месеца намериха трупа на малко момиче – удушено и захвърлено в мазето на нашият блок.

Младата лекарка нищо не каза, само кимна към момичето да продължи.

Деси избърса капчиците пот, които бяха избили на челото й и продължи:

– След погребението на дядо ми не се прибрах веднага в къщи, а тръгнах към парка.

Въпреки, че беше студено и духаше вятър седнах върху пейката, направо върху замръзналият й отгоре сняг. Не чувствах студа, защото душата ми беше замръзнала от болка. Гледайки в нищото си припомних малката процесия. Спускането на ковчега...всичко за толкова кратко време. Стоях в този парк, защото ме беше страх да се прибера в празният апартамент. Особено, след това, което видях на погребението.

Деси замълча. Погледът бе прикован към ръцете й, които продължаваха нервно да мачкат чаршафа. Лекарката се протегна и хвана окуражително едната й ръка. Момичето не я погледна, а продължи:

– На погребението нямаше много хора. Всъщност бях само аз и гробаря.

За свещеник не ми стигнаха парите. Когато се наведох и взех пръст, за да хвърля върху ковчега ми се стори, че някой ме наблюдава. И тогава видях дядо ми. Близо до гроба имаше дървета и той беше застанал до едно от тях. За ръка държеше малкото момиченце. Помислих си, че получавам халюцинации, въпреки че бях чела доста такива истории. Затворих очи, като си помислих, че след като ги отворя няма да има никой. Когато обаче ги отворих дядо ми продължаваше да стои там и да ме гледа с укор. Когато си тръгна се обърнах, но вече го нямаше. Въпреки всичките си страхове не можех да стоя вечно на вън. Станах и бавно закрачих към дома си, но подминах спирката и продължих пеша.

Пред входа на блока се спрях и погледнах нагоре към четвъртият етаж, където бе и апартамента ми. От тази страна се виждаше терасата на кухнята, от която паднах и стаята на дядо ми. С ужас видях, че завесата на прозореца беше дръпната. Не я бях дръпнала аз. Тази завеса никога не се дърпаше, защото дядо ми обичаше да влиза светлина в стаята, а нощно време да гледа звездите. Краката ми се подкосиха и цялата се разтреперих.

Срещу блока ни има малко кафене и се отправих натам. Поръчах си двойна водка и макар, че не пия алкохол я изпих на няколко глътки.

Главата ми се замая и се зачудих дали да не изпия още една, но се отказах и тръгнах залитайки към блока.

Пред апартамента преди да пъхна ключа се ослушах, но не чух нищо. Пъхнах ключа, но преди да го завъртя отново се ослушах. На какво се надявах – да чуя влачещите стъпки на дядо ми..., но всичко беше в миналото и сега трябваше да продължа сама. Накрая с дълбока въздишка и свито сърце отключих и влязох. Лъхна ме миризмата на лекарства и смърт и инстинктивно сложих ръка на устата си. Апартаментът се състоеше от две стаи и кухня. В стаята на дядо ми не посмях да вляза. Започнах да отварям шкафовете един по един, без да знам какво търся. В един от шкафовете видях половин бутилка с ракия. Спомних си, че преди да се разболее дядо ми си сипваше по една чашка вечер. Отворих шишето и отпих направо. Водката вече бе изгорила гърлото ми, така че нищо не усетих. След още няколко глътки тавана в кухнята започна да се снижава. Залитайки се придвижих до стаята си и направо се проснах на леглото.

Сънувах, че отново съм на погребението. Спускаха ковчега и изведнъж въжетата се скъсаха и той падна с трясък в гроба. Капакът се отвори и с ужас видях, че вътре няма никой. Вдигнах глава и видях, че от другата страна на гроба стои дядо ми и ми се усмихваше. Усмивката му беше зловеща, а в погледа му имаше някакво приканване. Без да осъзная как, но се намерих до него. За ръка той отново държеше малкото момиченце. Главата на детето клюмаше, а очите му бяха целите черни, като две бездънни ями. Изведнъж то ме погледна право в очите, пусна ръката на дядо ми и протегна ръце към мен. Уплаших се и исках да избягам, но краката ми сякаш се бяха сраснали и не можех да помръдна. Тогава коленичих и разтворих ръце, а момиченцето се хвърли в прегръдката ми. Почувствах тежест, а такава мъка струеше от детето, че душата ми се сви от болка. Изведнъж момиченцето ме стисна силно, като впи малките си пръстчета в гърбът ми. Опитах се да я отблъсна, но прегръдката й беше силна. Ръцете й се преместиха върху вратът ми и то започна да стиска. Започнах да се задушавам, но не можех да махна ръчичките, които продължаваха да стискат. Вече не можех да си поема въздух и тогава се събудих, като усещах тежест върху гърдите си. В стаята бе станало много студено, а аз се усетих цялата потна. Погледа ми беше привлечен на нещо в стената. Взрях се и наистина видях нещо. Една малка бяла фигура се отлепи от стената, беше се сляла с нея. После се изпари във въздуха.

Вратата на стаята ми беше отворена и ясно чух тропот от стаята на дядо ми. Ослушах се. Тропотът се повтори, сякаш малки крачета подтичваха из стаята. Изтръпнах и не смеех да помръдна. В този момент се разнесе звънецът на входната врата. Това направо си беше спасение. Бързо скочих. Дори не си направих труда да погледна през шпионката, а отворих широко вратата. Беше Игор – доведеният ми брат.

Не поздрави, нищо не каза, а направо нахлу в кухнята и седна на стола.

– Какво правиш тук? Най-вече какво искаш? – попитах и отворих вратата на терасата, защото имах чувство, че се задушавам.

– Исках да видя как си след погребението. Какво ти е това на врата? Като, че ли пръсти. Да не си се душила сама? – отвърна той и се изсмя. После извади цигарите си.

Над мивката висеше огледало. Погледнах се и наистина вратът ми беше червен с отпечатъци от детските пръсти. Нямаше да му давам обяснение.

– На балкона пуши – казах и самата аз взех цигара и излязох на балкона.

Игор ме последва, запали цигарата ми и в този момент погледна към стаята и посочи с ръка:

– Кой, по-дяволите е това?

Видях момиченцето, очите му бяха празни черни ями и приближаваше към нас. Игор, който се бе опрял на парапета изкрещя. Момичето бе сложило ръце върху гърдите на доведеният ми брат. Той безпомощно се протегна към мен. Опитах се да се дръпна, но успя да ме хване за пуловера. Така ме и повлече със себе си, когато падна от терасата или по-скоро го бутнаха.

Това е историята ми. Не съм правила опит за самоубийство. Кога ще си ходя оттук?

Лекарката тъжно гледаше момичето, но не протегна ръка да го успокои, а глухо каза:

– Няма никога да си тръгнеш от тук, Деси! Това, което ми разказа, е твоя фантазия. Нямаш доведен брат. А майка ти и баща ти са изгорели в пожара, който ти си предизвикала, когато си била на десет години. Спомняш ли си? Убила си дядо си и съседското момиченце, а после си скочила от четвъртият етаж. Призраци няма, момиче!

Деси беше пребледняла. Изведнъж започна да пищи силно. Заби нокти в лицето си и започна да го дере. В стаята влезнаха двама санитари и хванаха момичето. Сестрата влезе след тях и постави инжекция на момичето, а лекарката побърза да излезе.

Реши да се качи на покрива на болницата и да изпуши една цигара, преди да се срещне с колегите си. В този момент по коридора премина малко момиче и се усмихна на лекарката. Тя отвърна на усмивката и се зачуди от къде познава това момиченце. И тогава се сети, че това беше убитото момиче. Беше гледала снимките, но как е възможно. Тръгна след детето, което я отведе до асансьорите, единият, от които бе в ремонт. Лекарката така се бе вторачила в момичето, че не се усети, когато отвори вратата на грешният асансьор и полетя в бездната. Чу се силен вик и детски смях.

------------