Гумената топка

В последно време ми се натрапват болезнени спомени от детството. Едни от тях тревожно нахълтват денем в паметта ми, нощем – в призрачните селения на сънищата.

Екзекуцията на селските кучета.

Бях прехвърлил седмата година, но помня отчетливо всичко: стана през есента на 1964-та, когато в селото прекараха електричество. Това беше незабравим празник – получихме светлината, която очаквахме дълго време.

Тогава една вест започна да обикаля шепнешком селото. Всеки вече знаеше, но никой не смееше да я сподели гласно. По предложение на Шази Хаджиев, единственият ловец в селото, общината е решила да избива селските кучета. Селото изтръпна. Новината, че вече има решение на партийния комитет, се пръсна мигновено из смълчаните къщи.

Екзекуция на кучетата?! На всички кучета! И пак тоя Шази!

Никой в селото не го обичаше. Запомнил съм го: мъж около четиридесетте, сух, с жълтеникаво лице, винаги навъсен, с мрежа от падащи към квадратната челюст дълбоки бръчки. Малките се понабоявахме от него, мъжете го презираха, а жените отвръщаха погледи, когато го срещаха. Предупреждаваха ни да се пазим от него – сред децата се носеше дочутото от големите: мълвата го рисуваше като лош човек, разпуснат и отмъстителен, не се спогаждал с никого, но иначе бил страхлив. Нечестивец и подлога. По онова време беше много трудно да се сдобие човек с ловен билет – обикновено във всяко село имаше по един такъв късметлия, рядко – двама. Шази се увърташе около партийците и общинарите и, когато го уредиха, се сдоби с руска двуцевка „ИЖ“, която не сваляше от рамото си.

В очакване на утрешното идване на ловците селото беше потънало в тревожна тишина. Дори щурците бяха прибрали неуморните си гъдулки, а птиците прелитаха мълчаливо над смълчаните покриви...

За първи път кучетата не лаеха...

Щяха да ги убиват в Гърма дере – опасно място зад хълма Учка. Всеки стопанин по списък трябваше лично да заведе кучето си. Мястото, имаше мрачна слава, представляваше дълбок дол със сивосинкави скалисти стени, чиито пукнатини бяха обрасли с редки храсталаци и драки. Казваха, че дъното му е бяло от животински кости, тежка миризма извираше от него. Децата не играеха наоколо, възрастните го заобикаляха.

Утринта беше мъглива и мрачна. Не ми се ставаше, но нашите ме вдигнаха рано-рано: трябваше да ида у калеко, били се разбрали предишната вечер. Калеко ставаше по тъмно и се захващаше за работа. Заварих го да дяла рисунка по една нова бъклица – докато дълбаеше с извитото длето, ми посочи мълчаливо нара. Седнах и се опитах да пропъдя съня, който още слепваше клепачите ми. Познавах добре одаята, в която работеше калеко – тя беше на първия етаж, имаше широк прозорец и гледаше към голямата слива на двора, зад която се виждаше курникът. По стените имаше лавици с готови вече кавали, дървени съдинки с резба по тях, едноцевни дудуци, рамки за снимки и всякакви дървении – той беше изкусен майстор, казваха, че някога правел дори рала.

Гласът му ме извади от унеса.

– Дошли са – рече той възглухо, – започнали са вече да... трепят.

Той остави бъклицата и длетото на масичката и се загледа към двора.

– Тоя Шази... Господ да го смрази... Проклет да е!

И тогава нещо в нозете ми се разшава – беше кучето му, което, като чу името на ненавистния ловец, се изправи и пъхна глава между коленете ми. Още не бях се разсънил, но забелязах, че вместо нашийника, какъвто носеха всички селски кучета, на врата му беше вързано тънко въже, чиито край се влачеше по пода.

– Хайде, Памук, да поиграем за сетне! – калеко се наведе, взе нещо от пода и го хвърли през отворената врата.

Памук се стрелна навън и след секунди се върна с малка гумена топка в устата, която пусна пред калеко. Беше моята топка – между нашите дворове нямаше ограда и Памук си я беше харесал, а аз напразно я търсих няколко дена.

Калеко огледа замислено топката и рече:

– Вземи си я, тя вече няма да му трябва – и ми я подаде заедно с края на въжето. – Води го ти, аз съм нещо...

Изправих се объркан с въжето в едната ръка и с топката в другата.

– Ама аз не знам къде да го водя!

– Върви след комшиите, те ще те упътят... – той грабна внезапно едно от длетата и с все сила го заби в масата. – Върви, върви! Ей, пък виж там... някак да го изпуснеш... не им го давай в ръцете... Чу ли? Не го давай!

– Чух!

Излязохме на улицата. В розовеещата от зората мъгла крачеха мъже с наведени глави, повели кучета, вързани на въжета като това, което стисках. Вървяха по сами, вървяха и тихо говореха нещо на животните. В думите им усещах сълзи. Мъглата смекчаваше очертанията на хората и кучетата – те приличаха на сенки от някаква нелепа, печална процесия. Заизкачвахме Учка и на превала чухме изстрелите. Мъжете забавиха ход, но разстоянията се скъсиха и скоро към Гърма дере вече слизахме на върволица. Не виждах лицата на хората, но кучетата като че усетиха злото, защото две-три пролаяха тревожно, сякаш за помощ, едно зави тънко като вълк, но гърмежите ги заглушиха.

Калеко не беше направил сметката както трябва – оказа се, че на мястото, където пътеката излизаше на малката полянка преди дерето, стоят трима другоселски ловци. Единият спираше хората, а другите двама поемаха кучетата им и ги отвеждаха долу. Там стоеше Шази, а току до брега на дерето бяха забити два кола, за които връзваха жертвите си, после се връщаха за следващите две. Тревата около коловете беше почерняла от кръв. Шази, препасал патрондаш върху вълнената блуза, насочваше страшната си двуцевка и стреляше от упор в главите на нещастните животни. Някакъв дребен, ухилен циганин довлачваше убитите кучета и ги хвърляше в бездънния хендек, а през това време Шази зареждаше двуцевката си и я насочваше към вързаните кучета.

Стоях вцепенен от ужас, но усетих, че нечия ръка ме разтърсва.

– Пусни въжето, малкият! Чуваш ли, бе? Пусни въжето! – беше единият от другоселците, който със сила се опитваше да изтръгне въжето от ръката ми.

Всичко се завъртя пред очите ми: поляната, изстрелите, наредените на опашка зад мен мъже с въжета в ръце, гърмежите, ухиленият циганин...

И големият бял калеков Памук, само на няколко крачки от жестокия си край.

Тогава усетих гумената топка в ръката си. И извиках:

– Памук! Памук! Дръж, Памук! – и когато кучето обърна глава, хвърлих топката.

И сега е пред очите ми тази картина: вкопаният на място от изненада другоселски ловец, изскубналият се Памук, който се стрелва подир топката и полита като бял пламък в бездънната урва, зяпналата уста на жълтоликия Шази, неуспял да зареди пушката си, онова удивено, но пълно с възхищение „Ааааа...“ зад гърба ми...

Наградиха Шази с грамота за отлично изпълненото мероприятие на народната власт. Вече и мъжете отвръщаха поглед при среща с него. Децата му дадоха прякор – Шази Кучето.

Той излизаше все по-рядко от къщи, губеше се с пушката си из баирите по цели дни. Говореше се, че нощем понякога обикалял двора и виел като вълк срещу луната. Не знам, не съм го чувал. Една заран пред къщата му спря камион молотовка, шуреят му натовари жена му, децата и някакъв багаж и повече не ги видяхме...

От разклона, където спираше автобусът, до село имаше около километър. Връщах се радостен от успешната първа година в университета. Като минавах покрай гробищата, видях странно погребение – имаше само един изпращач, когото по-скоро чух, а видях после. Беше извършил ритуала и побягнал с викове оттам.

Буквално профуча край мен, но го познах – беше ухиленият циганин от Гърма дере.