Спасителни спомени за обич и човечност

Спасителни спомени за обич и човечност – Ваньо Вълчев и „Помниш ли Венеция?“.

Не би било възможно да пиша, да говоря за приятеля, човека, поета и писателя Ваньо Вълчев без да проличи, да усетите вълнението ми, породено от искреност и привързаност. Изказвам своята най-сърдечна благодарност за доверието към мен да бъда редактор на последната му книга „Помниш ли Венеция?“. За никого не е тайна, че Ваньо Вълчев е мой творчески учител, с когото споделяме общи разбирания за литературата и нейната роля в съвремието.

Книгата се състои от четири самостоятелни разказа, които създават своеобразна рамка и затварят кръговата композиция на сборника, цикъл от разкази за съседа Ставри и сатирична повест за приключенията на поета Вселенски.

Харесвам поезията в разказите на Ваньо Вълчев, умението му непринудено да съживява забравени, но топли думи като „ранина“, както и умалителните думи, които очудняват нарисуваните от него картини, авторът ни кара да погледнем с детски поглед към тях, сякаш за първи път откриваме красотата и внезапното щастие да бъдем част от нея.

В новата си книга „Помниш ли Венеция?“ Ваньо Вълчев остава верен на темите за обичта, добротворчеството и топлата човечност. Неговите разкази са слънчеви прозорци към пролетните вълнения на младостта и носталгични спомени за девствената природа, детството и непринуденото щастие.

Понякога забавни, весели и закачливи, друг път – раними, тъжни и безсилни срещу обратите на съдбата са неговите герои. Но никога безразлични, защото всеки от тях преодолява изпитания, които преобразяват крехката му душевност.

Силата на тези разкази е в сгъстената емоционалност, във възможността да съпреживеем радостите и болките на другите, да се усмихнем или да поплачем заедно с тях, за да си дойде душата ни на място. Лиричните отклонения носят усещане за копнеж и нежност, а съкровеният образ на майката е обаятелен и разтърсващ. Толкова живописно е нарисувана художествената картина, че можем да усетим ароматите, да чуем музиката и шепота на морето.

Пътуването при Ваньо Вълчев е пътуване към себе си, към свободата, към щастието и миналото, които се променят от разстоянието на годините. В първия разказ се преплитат житейски и театрални сцени, като авторът умело натоварва представите на своите герои с двойствен смисъл – за малкия Веселинчо киното се превръща в реалност, а реалността в мечта за приобщаване в света, запечатан на лентата. Маргиналният образ на дядо Стоян разкрива мъдрия дух на онази отминала епоха с истински мъже, достойно понасящи тежката си участ и самотата.

В „Помниш ли Венеция“ живелият двайсет години във Фрайбург художник решава да се завърне в родината си и постепенно си припомня миналото в родния Бургас. Една внезапна среща с жена, страдаща от деменция, която го припознава за свой любим, провокира неочаквани нови размисли за любовта, смисъла и паметта. Художникът и неговият автор рисуват драматичния сблъсък между реалност и фикция. Съвременният човек често потиска чувствата си и пресмята с разума отношенията, които постепенно губи, докато настанените в „Грижовник“ са изоставени от разума, но затова пък имат цялата свобода на своите чувства и са подвластни единствено на тях. Неусетно в разговорите за Венецианския период на учителката по математика, госпожа Колева, между художника и сестра Милева се заражда приятелство, което прераства в любов. Когато се осъществява така мечтаната изложба на художника, той забелязва, че посетителите се задържат най-много пред картината „Помниш ли Венеция?“. Разказът и картината се сливат в едно и разкриват умението на автора да събира изкуства, хора и ценности в едно, за да внуши своите съкровени послания за „романтика, скрита нежност и много обич“.

Цикълът разкази за съседа Ставри е посветен на Йордан Димитров, дългогодишен приятел на Ваньо Вълчев. Докато четях тези кратки истории, пред мен израстваше в целия си ръст бай Йордан, който имаше невероятното умение винаги да ни развесели и колкото и да ми е било тъжно, само като видех израженията на лицето му и очите, които се смееха, вътрешният ми свят се преобразяваше и трудностите се превръщаха в нещо незначително. Играта, с която се отличава и в историите, се беше превърнала в неразделна черта от негова естественост.

„Шегата на свети Валентин“ е разказ за двамата влюбени Божанка и Ангел и техните застаряващи съседи от блока, в който живеят. С много топлота са представени отношенията в началото до момента, когато жената решава да се пошегува със своя любим и в Деня на свети Валентин му написва едно прощално писмо, пълно с обвинения, докато се крие зад завесата. Съкрушен от прочетеното, Ангел успява да забележи крачетата на Божанка в хола и от своя страна отвръща подобаващо на провокацията. Историята завършва благополучно с шегата на светеца, който изпраща след месеци две близначета на младото семейство.

Характерна за тази художественост е ретроспекцията, с която писателят неусетно разкрива миналото на своите персонажи и премахва времевите граници, за да накара читателя да се замисли над непреходните ценности, които съвремието ни постепенно губи. Посланията на книгата достигат до нас чрез похватите на драматичния класически разказ, преминават през сюжети за чудновати взаимоотношения и достигат до опрощаващия хумор и иронията, защото самозабравилият се творец може да изгуби призванието, таланта и своя пегас, а влюбеният – любовта и оттам живота си.

С остър саркастичен тон в сатиричната повест за поета са изобличени онези, които продават честта и достойнството си за власт и по безобразен начин оказват пагубно влияние върху естествената и божествена природа на таланта.

Повестта „Идваш ли понякога?“ е най-голямото произведение в този сборник, което съдържа различни истории за поета Светоброд Вселенски – гръмовержеца на Правилното писане. В неговия алегоричен образ авторът е успял да събере голяма част от илюзиите в света, с които човек може да погуби душата си и да отнеме смисъла на живота. В непринуден разговор за повестта писателят Иван Джамбазов ми сподели: „Трябва да ти призная, че ми стана жал за този герой, мъчно ми стана за него...“ Подобно на Алеко Константинов, в началото отношението на автора е снизходително към героя, но в последствие, когато той става общественоопасен, отношението се променя. Музата Маша, зачислена му от техникума по Правилно писане във Великата страна, е метафора на обезличаването, на послушанието, на липсата на свобода и възможността за отстояване на вътрешния свят. Дори да го напуска праволинейната муза, тя е отнела от поета творческия порив, чувствата и човечността. Останал празен, той събира и сглобява в тази пустота машиналната техника за създаване на удобни за всяка власт бездушни текстове. Образът на Пеги като муза е реален само във въображението на Вселенски. Но единствено подобието на пегас се опитва отчаяно да върне своя господар към естеството и чувствената лирика от миналото. Попаднала в ръцете на озлобения към обичта и заобикалящия го свят Вселенски, литературната му „власт“ нанася непоправими поражения върху волната душевност на младите творци. Поет само в собствените си представи, Вселенски налага отвратителната митология за себе си като будител и значим творец. Колко смешно, колко жалко и тъжно изглежда това човече на фона на големите поети и писатели, които с пренебрежение отхвърля в опит да заяви единствено себе си... но най-щастливи според Пеги се оказват тези, които се чувстват свободни, когато са слуги: „Шефе, ти си бил голям мръсник! Много голям! Вселенски мръсник си бил ти, поете Вселенски... осквернил си всичко, до което си се докоснал!“

На героя от „Устните на Виолета“ също не му върви в любовта. След злополучното влюбване в гимназията, остават само стиховете, посветени на момичето, и една огромна празнота, запълнена по-късно изцяло от Виолета, негова състудентка по политология, и незабравимите ѝ устни. Неуспял да изпълни бащината мечта, синът напуска университета, осъзнал, че политиката не е за него, но напуска огорчен и родната къща след скандал с родителите. Мечтата му е да следва литература, но дотогава трябва да работи и да се издържа сам. Завършва курс за спасител и през лятото започва работа в малко курортно градче по Южното Черноморие. Квартирата му е при баба Зои – баба на хотелиера, която се грижи за него и в свободното време му разказва истории от миналото. Не го напускат виденията за устните на Виолета и един ден, докато наблюдава с бинокъла от спасителния пост, вижда своята бленувана любима на луксозна яхта в залива. Заживял с мечтите за литература, му се избистря идеята да пише разкази за летните крайморски истории, да ги разпечатва, да ги дава на летовниците за развлечение на плажа. За да осъществи тази своя идея, си купува лаптоп и се хваща на втора работа вечерно време в ресторанта на барба Калафатев – „Мрежите“. В края на август Виолета отново се появява в градчето и със скандалното си поведение е повод за обсъждане. Спасителят остава и през зимата да дели квартирата с баба Зои, запознава се с издателя Дилков, който се мести от столицата да живее в градчето и заедно със съпругата му им показва забележителностите на Черноморска Странджа. Редакторката, която го посещава по-късно, се оказва ученическата му любов Невена, сега госпожица Милева. „Добър човек лошо не може да пише...“ – споделя мислите на Ваньо Вълчев героинята му баба Зои, а Милева допълва: „пишеш съпричастно“. Ученическата любов между младия разказвач и неговата редакторка пламва с нова неподозирана сила, сякаш допълва неизреченото от втория разказ в сборника между художника и сестра Милева. Думите на дядо Трошан и баба Зои звучат като мъдри обобщения и послания в края на сборника, защото ако любовта понякога си отива от нас, тя непременно пак трябва да дойде...

Затваряш книгата и се отпускаш след отворения финал, а в съзнанието ти продължават да живеят героите на Ваньо Вълчев със своите трепети, радости и огорчения, представяш си различните варианти на дните, през които преминават и се надяваш любовта да ги преобразява и събира.

А когато безвъзвратно всичко отшуми, има надежда – авторът сърдечно ще те окуражи да си спомниш, да си представиш, да пресътвориш отново единствено твоя гондола, твоя мъка, твоя Венеция.

------------
Ваньо Вълчев, „Помниш ли Венеция?“, разкази, изд. „Либра Скорп“, Б., 2025.
------------