Носталгия
Морето се е сляло със небето.
По-красиво от картина на Пикасо.
Но всъщност е така далечно.
Представям си, че го придърпвам с ласо.
На слънцето му доскуча и слезе.
Разтапя сладоледите и хората.
Телата ни се сливат с пясъка.
Съвсем забравили са за умората.
Блестят в златисто от прашинките.
А тенът стигна крайния предел.
Докосването причинява гъдел.
И гъделичка сякаш по модел.
Звуците на слънчеви лъчи
веднага се превръщат във симфония.
В живота си сме чували лъжи.
Не ги превърнахме в агония.
Капките от мократа вода размазват книгите.
По страниците пренаписват нови спомени.
Ронливи сме като полуизсъхнал пясък.
Но цели сме. Не сме отронени.
Искам този Рай да си остане.
Да мога да го бутилирам.
Писмо в бутилка да напиша.
Изобщо да не се прибирам.
Прозорецът се запоти и се разплака,
защото се оглеждаше в очите ми.
Не искаше да гледа пак навън...
снегът разтапяше мечтите ми.