Художникът

Дата: 
петък, 24 June, 2016
Категория: 

Художникът

Преди всеки празник в коридорите на следствената служба поставяме подходяща украса. Малко разнообразие в напрегнатите дни на работа. Колегите знаят, че имам нюх към това и очакват, че ще има нещо ново, което да зарадва окото. Аз пък имам един познат художник и само едно позвъняване по телефона оправя работата. Личното ни познанство с Румен Ганев е от преди години, поводът за срещата беше съвсем различен. Но и двамата добре си спомняме за тези дни.

Кръстосахме шпагите още в самото начало на нашия разговор. Репликите издаваха старателна подготовка и от двете страни. Разбира се, всеки съзнаваше от своята позиция, че словесният двубой не може с нищо да промени фактическата обстановка. Единственото нещо, което ме безпокоеше в известна степен, бяха опитите му да укрие съучастниците си. Свои деяния призна веднага след задържането му в ареста. Не всички, но много от откраднатите вещи бяха намерени и иззети от дома му, ако така може да се нарече малката таванска стаичка, която обитаваше. Липсваха още ценни предмети, откраднати от него или в съучастие с други приятели.

– Сам виждате, че от дома Ви са иззети при обиска много скъпи часовници, бижута… Но да оставим другото, от позлатените часовници, които откраднахте от бижутерийния магазин, липсват още десет часовника “Сейко”?

– А Вие не мислите ли, че собственикът преувеличава и иска на моя гръб да стовари всичко? Кражбата извърших сам, знам какво съм взел и не искам да ми приписват работи, които не съм вършил.

Очаквах такъв отговор – криминалният инспектор беше изучил добре битието на този младеж – пред себе си имах човек с “твърд” характер, много конфликтна личност!

Справката беше подробна. Бащата печели добре от занаята си и вечер е по ресторантите, без особени задръжки. За омъжената си дъщеря не иска и да чува, но синът е неговата гордост, в него му е надеждата. Поне така говори, когато се разчувства под влияние на алкохолните пари. През останалото време не го занимават подобни въпроси.

Майката е поела свой път, ако не у дома, при приятелка е на кафе и раздумка. Гледа на карти. Домакинството е патент на бабата. Тя е отгледала и Румен.

Докато е бил малък Румен слушал назидателните думи на баба си, вярвал е в своя малък свят от детски мечти и блянове, сред купища играчки. Много искал по-бързо да порасне, като татко си да стане и силата му да има. Кое ли момче не го иска това?

Само едно не можел да проумее: майка му често казвала, че малките трябва да слушат големите, децата своите родители. Добре тогава, а защо татко не слуша баба, когато му казва, че много пие и разсипва здравето си? Почти всяка вечер се връща посред нощ, псува и се кара с майка му. А приятелят му Гошо от четвъртия етаж казва, че не е чул нито веднъж баща си да псува и да се кара на майка му. Сигурно копчетата на ризата на Гошковия баща са зашити с тел, та поне едно не се е скъсало. А бащата на Румен заради едно незашито копче веднъж строши голямата ваза в хола, толкова много се ядоса…

Ами мама? Нали и на нея баба е казала да не пуши в стаята, да не влиза с обувки по килима, поне леглото си да оправя сутрин…

И каква стана тя? Единственият, който трябва да се съобразява с всичко у дома е Румен! Но всяко търпение си има край. Един ден момчето събира приятели и си изнася багажа в таванската стая. Не се страхува вече от мишки и заживява самостоятелно. А и за приятелите това е добре дошло, кръщават стаята “Бар Румен”.

– Ганев, при една от последните кражби, гражданин Ви е видял и свирнал с уста. Побягнали сте трима, сторило му се, че имало и момиче с Вас?

– Нищо чудно, при побягването съборих един дървен сандък и с това може би съм нарушил спокойствието на някоя влюбена двойка. Страх лозе пази, казват хората, побягнали са и те, да не ги хванат с мене…

Оставаше да ми каже само, че покай сухото гори и мокрото и да се откажа от първоначалния си план за разпита. Звънна телефона, чакал ме гражданин с призовка.

– Е, добре – казах на Румен, докато оставях слушалката, – засега се разделяме. В килията ще имате време да помислите трезво, ето Ви и два бели листа и молив. Добре би било да набележите всичките си деяния и обстоятелствата, при които сте ги извършили…

– В това да включа и моите съучастници, ако имам такива, с една дума да бъда помощник на следствието, за което ще ми бъде изказана благодарност?

Явно предизвикателство от негова страна. Но това не ме смути.

– Щом толкова се страхувате за приятелите си, трябва да знаете, че вече съм убеден в проявена неискреност и егоизъм. Защото едновременно с разобличението, ние искаме и да Ви помогнем, да разберете истината, да Ви подадем ръка, колкото и странно да Ви изглежда. А съучастниците да предпазим от нови престъпления.

Румен ме гледаше с недоумение, явно не му се вярваше на моите приказки. И все пак се замисли, преди да ми отговори.

– Как го казахте – разобличение с цел помощ за мене и за моите приятели? Добре. А каква ще бъде тази помощ?

– Румене, знаете, че като непълнолетен имате условна присъда за подобни деяния. Този път ще има и ефективно изтърпяване на наказанието, това предвижда закона. Но още сте много млад, животът е пред Вас. Имам син на Вашата възраст и на него казвам същото, макар и по други поводи. Познавате Пандо и Кирил от вашата махала, знаете, че полежаха и зад решетките. Но в последните години нямаме никакви проблеми с тях. Задомиха се, хванаха сериозна работа…

– Ех, да, виждам ги с количките да возят децата си, просто да им завиди човек…

Позвъних на дежурния.

– Благодаря Ви за съветите, макар и много полезни, трудно ще ми бъде да се възползвам от тях.

Румен излезе. Не реагирах на заявеното от него. Но нещо ме подтисна, стана ми тъжно. Толкова дълбоко ли е озлобено това момче към себе си, към околните, към родителите, които явно нямат никакъв интерес към него, освен материално да го издържат?

– Интерес може и да нямат, но отговорност трябва да носят!

Изразих мисълта си на глас. Силен гняв ме обзе и за момент изпитах неприязън към тези хора, които познавах само от справката. Не за друго, а заради собственият им син, за едно красиво младо момче. А Румен действително е строен, атлетично сложен младеж, с високо чело, приветливо интелигентно лице… Струва ми се, че гледа малко по-особено на заобикалящия го свят. А и тези дълги бели пръсти на ръцете му още повече ме карат да си мисля, че пред мен стои някакъв талант. В това съм почти убеден.

Дълго обмислях предстоящата нова среща, подбирах подходяща форма на разпита. Но все нещо ми пречеше да намеря верния увод към диалога. Не бях ходил лично в стаята на тавана и реших да направя едно посещение, преди новия разпит.

Бабата се оказа отзивчива жена и ме поведе нагоре по стълбите. В стаята влязох сам. Лъхна ми мирис на бои и химикали. Още от вратата погледът ми попадна на закачени по стената рисунки и картини, поставени в саморъчно направени рамки. Бяха много и най-различни – скици, портрети, пейзажи… Забелязах и репродукции от картини на големи художници. В средата на стаята, точно под таванското прозорче, имаше станок, до него масичка с четки и бои.

Не бях сбъркал. Стана ми ясно с какъв човек си имам работа. Това момче обичаше изкуството. На излизане от стаята, сред много платна, видях голяма цветна снимка на младо момиче, с дълги коси и големи питащи очи. Задържах поглед на него, стори ми се, че иска нещо да ми каже.

В кабинета си заварих пакетче, увито в бяла хартия. Очаквах го, вътре трябваше да има десет часовника “Сейко”. Бях наредил да ги вземат срещу разписка от магазина. Сложих ги при другите в чекмеджето на бюрото. Позвъних да ми изведат за разпит Румен.

Поканих го да седне. Не бързах с разпита, прелистих няколко страници от делото, запалих цигара. Не беше трудно да доловя напрежението, което е обхванало Румен, издаваха го пръстите на ръцете му. От чекмеджето извадих и поставих на бюрото три часовника. После бавно изваждах по един часовник и гледах лицето на Румен. Подредих ги внимателно в една редица. Настъпи дълга пауза, усещах колебанието и вътрешната борба в мислите на Румен. Не издържа!

– Явно, полицията и без моята помощ си е свършила добре работата. А кога ще се видим в този кабинет с моя “добър” приятел, господин Графа?

Не отговорих. Знаех, че един от приятелите на Румен има прозвище “Графа”. Все пак добавих, че и това ще стане в близкото бъдеще.

– А беше много самонадеян. Никога, казва, няма да ни открият. Има един тайник в неговата стая в мазето, под дъските на пода, смята го за добре замаскирано. Онази, неговата Марияна, го съветва там да слага всичко плячкосано.

Ето че разговорът тръгна и то доста интензивно. Румен сам даде отговор на загадката, като ми подаде двата бели листа. Изненадан видях, че от единия лист ме гледат собствените ми очи. Скицата беше много сполучлива. А на другия лист графично беше изобразил своята семейна среда. Композицията беше изградена на фона на два остри камъка и между тях Румен с настръхнали коси.

– Това е част от нашата семейна идилия. Докато бях малък, това гледах и това слушах. Единствено внимание ми отделяха, когато идваха гости и аз правех скици на компанията. Събирах овации, а родителите ми се хвалеха с творението си, моя милост, техният син…

– А защо не записахте подходящо училище, да развиете таланта си?

– Опитах в една специализирана паралелка на гимназията. Практическия изпит издържах, но имаше и теоретичен. Предната вечер имах гости на тавана, не си отспах, приятелите ми стояха до късно… Господин следовател, ако рябва да бъда искрен, аз нямам никакви истински приятели. Единствено на баща си вярвах, на него разчитах, но съм жестоко накърнен от неговото отношение към мен. Докато бях в гимназията нито веднъж не ме попита как съм с учението, какви бележки получавам. Напуснах в десети клас…

– И никой не Ви посъветва да не го правите?

– От домашните никой не ми каза дума, те дори не разбраха какво съм направил. Само класната ръководителка изрази съжаление, че за празниците няма да има кой да подменя украсата в стаята. Може би единствено…

Румен не се изказа, тъга покри лицето му. Опитах да отклоня темата на разговора:

– В стаята Ви, на тавана, видях снимката на Веска, позволих си да прочета и надписа. Красива девойка…

– Вие сте ходили на тавана?

Румен ме погледна с големите си очи открито и, стори ми се, за първи път, честно. Кимнах с глава.

–  Ако има за нещо да съжалявам, то е за приятелството на това момиче, за обидата, която й нанесох. Веска е чудесно момиче, има изграден характер. Съветваше ме да отблъсна приятелите от тавана. Вместо това аз отблъснах нея. Дойде при мен и ми показа нагледно колко и какви са ми приятелите. Нарекох я зелена тиква и тя си замина със сълзи на очите. Остана ми само снимката, която с толкова обич ми подари. А може би и още нещо, което аз не мога да проумея… Това е всичко, останалото Вие го знаете.

Почувствах, че Румен се отърси от тежък товар. Не го питах нищо повече. В следващите дни иззехме всички вещи, които бяха останали от кражбите, задържахме и другите съучастници.

С Румен се разделихме като приятели, макар и да знаеше, че го чакат съд и затвор. Ходих му на свиждане. След затвора изкара войниклъка, поукрепна като характер и като човек. Сега има формописна фирма, без работа не остава. Чувам, че се срещал с Веска, но ми е неудобно да го питам какво мислят да правят. Че току виж ме поканили за кум. Пък аз вече съм ставал, а и остарявам…

-------------------

Из “Редове от бележника на следователя”, Бургас, 2010 г.

-------------------

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.
Image CAPTCHA
Enter the characters shown in the image.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите