Прима-балерината на Националния музикален театър Еленка (Хени) Даваджиева на 98 години

Прима-балерината на Националния музикален театър Еленка (Хени) Даваджиева на 98 години

Познавам я от години. Нещо повече, на няколко пъти исках да пиша за нея, но тя скромно отказваше с думите: „Какво ще пишете за мен, аз съм един обикновен човек като всички други“. И разговорът приключваше дотук.

Да, но се оказа, че съвсем не е така. С времето разбрах, че през дългия си живот тя носи една завидна биография, които малцина имат.

Тя е Хени Даваджиева, работила до пенсионирането си в Държавния музикалния театър „Стефан Македонски“, като солистка на балетния състав, а години по-късно преименуван на Национален. Оттогава и до днес това име й е останало като собствено. На афишите за предстоящите представления са я изписвали като Хени.

Един слънчев ноемврийски ден, от онези дни забравени сякаш от лятото, разговаряхме в дома й за детските и младежките й години. Направи ми силно впечатление, че в разговора тя отделя много внимание за майка си. Може би, защото едва на две години, баща й умира и тя остава само с нея. Говори с такава силна синовна обич, която днес почти не се среща. Ние също обичаме нашите родители, но така, както Хени говори за майка си, много рядко може да чуем от някого: „Още от малка, едва навърших пет години майка ми ме записа в школата на Анастас Петров – започна да разказва тя. Той беше великолепен педагог. Много често, ако представленията на Народния театър имаха нужда от деца-балетисти ние участвахме в масовите сцени. На мен като малко дете ми беше много интересно да съм в Народния театър: „Трябва да кажа, че грижите на майка ми към мен бяха неимоверно големи. Чуеше ли, че има някакви детски школи аз вече бях записана. Много ме обичаше и много се грижеше за мен. Когато пък навърших шест години ме записа във Френския колеж. Там получих солидно образование. Обучаваха ни монахини – католички. В колежа учеха деца от различни народности: българчета, еврейчета, арменчета и всякакви други етноси. Монахините бяха строги и най-важното, което искам да кажа е, че те зачитаха вярата на всяко дете и никога не питаха кой каква религия изповядва. Мисля, че може да се каже, че това ги извисяваше в нашите детски очи и в тези на нашите родители. Но… нека кажа, че през цялото това време на обучение при тях, аз не изоставих балета. След часовете отивах в школата и често се налагаше майка ми да идва да ме прибира.

И Хени продължава да разказва:

От детската школа постъпих в Музикалния театър. Там работих в продължение на двадесет години, след което ме пенсионираха през 1947 година. Докато на други места трябва да имаш стаж и години, в балета те пенсионират независимо от възрастта. През това време докато бях в театъра завърших Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“.

През м. януари на 1944 година започнаха бомбардировките над София и трябваше да прекъсне работата на театъра и не само на нашия. Разбира се това беше много тежък период. Унищожени бяха прекрасни сгради. Предната част на Народния театър „Иван Вазов“ беше съборена. Тук около нас почти всяка кооперация беше пострадала, дори и нашата – първия вход бе почти разрушен. Това наложи майка ми да ме изпрати в Горна Оряховица при нашите близки, а тя продължи да работи в канцеларията на Двореца.

След като този ужас на унищожение отмина, отново се върнах и продължихме доколкото беше възможно работата в театъра. Така до пенсионирането ми.

По това време се яви място в СУ “Св. Кл. Охридски“ за преподавател по френски език и аз в продължение на една година преподавах там. Само за толкова време беше открит този курс за изучаването на френски език от студентите. Омъжих се и имам един син.

Не мина много време и ме потърси моят преподавател по балет от детските ми години Анастас Петров и ме пита къде съм, какво правя. Тъй като той отново ръководел школа за балет. Поиска да отида като преподавател. И аз разбира се, приех. Моето призвание беше балета. Не можех да не играя. Странно е, но ще Ви кажа. От дете краката много ме болят, но започна ли да играя на сцената, болките спираха и аз играех с цялата си душа и сърце. Може би защото тази игра беше в кръвта ми. В школата на Петров работех няколко години“.

И на въпроса ми, а след това накъде, Хени отговори: „Случиха се много интересни неща. Вече бях известна като соло-балерина и един ден ме повикаха в Министерство на образованието заедно с още двама мои колеги и ни предложиха да заминем за Алжир, тъй като те искали да основат балетна школа. Такава вече имало в Египет, създадена от балетистите на Русия. Тогава ни командироваха за осем години. Създадохме школата в Алжир и с нея обикаляхме не само Близкия изток, но и много държави в Европа. Представихме нашата школа и в Америка.

А след това – бързам да питам аз: „А след това се върнахме в България и си останах вкъщи. Понякога Гриша Островски ме канеше в НАТФИЗ за някои балетни сцени. Той беше изключителен режисьор и аз работех много добре с него.

Преди да завърши, Хени каза: „Ето това е моят живот. Хубав или лош, той е мой“.

А аз я слушах и мислено й пожелавах здраве, защото такива личности в днешно време са богатство за нас – по-младите. И ако ги срещнем по улиците нека им помагаме, защото загубим ли ги, светът без тях ще е пуст и празен!

------------
На снимката: Хени Даваджиева и Федя Любанов по време на репетиция.
------------