Последният еделвайс

Последният еделвайс

В топъл слънчев ден се събудих от радостна глъчка. Погледнах от балкона. Долу бяха готови за път мъжът ми, неговите и моите внучета. Измъкнали се бяха тихичко, за да не ме събудят, но децата изливаха спонтанно радостта си навън.

Съботните и неделни дни ги вземахме на гости у нас, за да се порадваме и да разтоварим родителите им. Днес с дядо си ще направят разходка, а довечера той ще ги отведе у тях. Когато ме забелязаха, децата заподскачаха, махайки с ръце. Моят съпруг ми се усмихна многозначително така, както се усмихват хора на нещо, което само те си знаят и таят.

Потеглиха. Гледах след колата, докато се скриха от погледа ми. Почувствах липсата на съпруга ми. Струва ми се, че живея в самия него. Долавях, че в душата му отекват същите чувства.

С нетърпение извадих моя дневник, от много години забравен в чекмеджето. Всеки спомен в него е едно пътуване в миналото. В дневника съм записала само вълнуващите преживявания. Разочарованията и празните човешки илюзии умишлено съм пропуснала, а днес – забравила. Но има и неща, които трябва да се премълчават.

Живях, сляла се с динамиката на задъханото от бързане време. С инстинкта на жена, долавях мислите на мъжете и се забавлявах със своите чувства, защото любовта е с различни нюанси и багри. Понякога започвах с разум, друг път – с особен магнетизъм или пък с копнеж и буря от чувства. А любовта, въпреки че е една и съща, все ми се струваше, че се различава от предишната. И все пак до тук в мемоарите ми леко, едва доловимо присъства мълчаливата нотка на тъга – по търсеното и непостигнатото. Вълнувах се преди срещите. И така – търсех, чаках, уповавах се на надеждата. Разбира се и аз понякога съм проявявала грешка, защото е човешко. После опитах шаблона – пак същото. Всички бяха снизходителни към себе си, а взискателни към другия. Смятаха, че може да се намери по-доброто и по-красивото някъде по-нататък във времето... Едни раздели завършваха с красива болка, други с безразличие или разочарование.

По пътя на моето време, навлязла в заесеняващата си възраст, все още чувствах, че сърцето ми остава младо. Продължавах да мечтая в търсене на онзи, който ще ме радва във всекидневния делничен живот.

Ето, че намерих толкова мечтания човек. Дом, семейство, уют, а сред тях – той и аз. И такъв: едър, здрав, дързък, смел и чувствителен. А най-важното, нашите преживявания са истински. Този силен, властен мъж изглежда вече укротен. В семейството е грижовен съпруг. Това, което ме радва, е че той не прави разлика между неговите и моите деца. Годините неусетно се заизнизваха, но въпреки възрастта ни, любовта между нас сякаш се задълбочава. Търсим се, радваме се и треперим един за друг. Понякога дори се промъкват нотки на ревност.

Сега отново посягам към потъналия в забрава дневник. В него съм описала букетът, който съм събирала стрък по стрък, чувство по чувство. В него има красиви, ухаещи, както безлични и повехнали цветя. А моят съпруг ще остане сред тях еделвайс – истинска планинска звезда.

Златистият залез изпълни стаята. Отново ме обзе онзи трепет, който чувствам винаги преди появата на мъжа ми. Не се излъгах. Долу входната врата се хлопна. Погледнах. Той не ме забеляза. Застана пред голямото огледало, оправи вратовръзката си, подръпна сакото, приглади с ръка оредялата си коса и енергично се отправи по стъпалата нагоре.

Всичко това изпълва сърцето ми с радост. Долавям, че освен обичта му към мен, той държи чрез външността си да го харесвам и желая. Съпругът ми е достоен за моята преданост, защото любовта му не е задължение, а награда за мен. Колко е хубав животът, дори в старостта!

През прозореца вечерникът погали косите ми. Отворих очи и благодарих на Бога за съня, изпълнен с трепетни изживявания на търсеното щастие, макар, че мечтите и надеждите ми си остават в неидващо време.

------------
Публ. в сборника разкази на Лидия Георгиева „Житейски миниатюри“, изд. “Виделина”, С., 2024.
------------