Човекът и поетът Таньо Клисуров сред “Тържището” на живота

Таньо Клисуров напусна нашия земен свят преди малко повече от година някак неочаквано и въпреки приближаващата му 80-годишнина, все още много рано за една такава борбена натура като него. Помня времето на Ковид, който беше връхлетял семейството му и него самия, гневния му глас по отношение на хигиената и жалкото медицинско оборудване в старозагорската болница, което наложи дъщеря му да купи различни стойки за системи и други крайно необходими медицински съоръжения като дарение за болницата, за да осигури поне малко по-добро качество на грижите за родителите си. Приех го някак като лична болка и гневен бунт срещу българска система на здравеопазването, която можеше да лиши нашата културна общественост от неговия глас, и то във време, когато той е толкова необходим. И искрено се радвах на силата на духа и тялото му, успели да се справят със смъртоносната заплаха. И веднага искам да уточня, че аз не съм от кръга на онези негови лични приятели, с които той споделя своите болки и радости, надежди и тревоги, или творческите си планове. Личните ми срещи с Таньо Клисуров са били винаги преди, по време или след литературни четения, свързани с дейността на Славянската литературна академия, с портретните му срещи с негови почитатели в Плевен и по време на Общи събрания на СБП. И двамата сме “провинциални автори”, при това живеещи в доста отдалечени градове: аз – в Плевен, той – в Стара Загора. А и не съм от онези наши пишещи братя, които след смъртта на някой значим български творец започват да съчиняват несъществували истории за тяхната връзка с него и особената близост между тях, вероятно симулативно надградени над нечии чужди спомени. Въпреки това обаче, смея да твърдя, че го познавам вероятно много по-добре от мнозина други, защото притежавам почти всички негови книги, издадени приживе (с автограф!), които не просто съм “сложила някъде” в личната си библиотека, а съм ги чела и препрочитала многократно. А всички много добре знаем, че поезията (за разлика от белетристиката и драматургията!) е истинското огледало на скритата от другите същност на поета. А, както казваше и самият Таньо Клисуров, “поетът си е алхимик” и когато “в колбите невидими самичък вдъхне / и красота, и грозота, и спомен, и забрава...”, той може да открие онези отговори на важните екзистенциални въпроси, които “химията официално не е дала”. Защото поетът е изпълнена с неугасващо любопитство търсеща личност. Такъв беше и човекът, и поетът Таньо Клисуров, когото познавам, при него живот и поезия вървяха неразделно, затова и няма да посочвам заглавията на стихотворенията, на които се позовавам.

Вероятно много дълго време съзнанието му са “човъркали” онези въпроси, чиито отговори избликнаха в 14-те негови миниатюри “В осем стиха”, звучащи като следствие от докосванията му до живота и делото на такива световно и национално значими личности като Дан Колов, Распутин, Гяуров, Мерилин, Лев Яшин, Омир и съдбата на Троя, Левски, Ботев, Яворов..., от чиито житейски съдби го осенява истината, че човекът трябва “да вижда и в болката смисъл”, а поетът е длъжен да превърне в рапира “една химикалка”, за да въздава справедливост в света като пратеник свише – въпреки самотата и бедността, дори напук на онези, които твърдят, че е болен от някакъв “налудничав щам”:

* * *

Компромис е да бъдеш деликатен
с нахалника бездарен. Затова
в очи кажи му как стоят нещата
и охлади горещата глава.
Че амбициран от слова похвални,
той някой ден на пост висок ще бъде –
не просто ще замеря с пръски кални
талантите, а с яростни присъди.

В своя живот, в лирическите си вдъхновения и покруси, Таньо Клисуров винаги беше “материя организирана и дух неудържим” сред “тържището на живота”, в което властват “политици-врачки” и редят лъжи; в което “жестокостта съжителства в душите / ведно с доброто”, и поради размитата граница между тях почти е невъзможно “една от друга да ги разделим”; в което е низвергнато изкуството на словото и правото му “да свива юмрук” и да казва публично истината за живота, а нарича таланти само онези, които го “посрещат често със слова похвални”, за да ги поканят на “официални приеми и в бални зали”, докато пренебрегнатите истински таланти са лишени от аудитория и право да кажат онова, което носят като болка в душата си. И въпреки ударите на времето, в което “пазар е всичко, най-жесток пазар”, в което ловкият “талант” се оказва добър търговец и се превръща в онзи централен герой на епохата, който “валута трупа и завързва бизнес”, Таньо Клисуров си остана до края своя живот “рицар със достоен план”, който гордо и без жалки пози носи своето оръжие – “едно пълнителче от химикалка”:

* * *

Еснафът взе властта. Какъв късмет
за имащия материални цели!
Какво печели бедният поет –
от своя фиш и тройка не спечели.
Да, времето зад борда си го прати –
без хляб и без пари... Талант без смисъл.
И неграмотникът, сега издател,
с презрение му връща ръкописа.

Таньо Клисуров беше искрено благороден и консервативен мъж, който като средновековен рицар боготвореше своя дом и семейство и посвети най-светлата си поезия на съпругата си Мария и техните деца. В съвместния им живот “коприва”, дори и в “остарелите им вени”, продължаваше да пулсира “обич светла”. Макар и “побелял, с походка бавна”, в новите си години той пак пишеше “възторжено” за любовта, защото се е научил да обича и “с есенно-мъдра душа”, в която няма “сезонни промени”; защото тази възраст го е дарила със способността да “открива трескаво прашеца златен”, който носи името Мария:

...
Ти си любимата, ти си майката, ти си
всичко, което думата Всеотдайност може да побере.
Девет кръга върху гръдта ти са изписани,
точно в средата улучва жестокото време.
...
Две са Мариите – една на небесния, една на този свят.
Първата роди Божия син, втората – моя.
Те ме закрилят еднакво от земното зло.
На едната Мария, когато съм слаб, се моля,
другата с устни целува горещото ми чело.
„Мария”

Плодът, от който е вкусил в младостта, след изминалите съвместни десетилетия вече е придобил “петна кафяви”, градината на тяхната обич е започнала да опустява, но точно в тази негова възраст любимата му съпруга му е най-необходима – да го подкрепя по стръмния му път и да му помага от “въртопа” на времето да изплува. Затова продължава с благодарност да я целува “както в младостта”, без да изпитва необходимост да си “купи” любов от оня “дом”, който срещу пари предлага млада плът. Между “онзи дом” и неговия “семеен дом” никога не постави “знаменател общ”. Защото благоговееше пред жената, която остаряваше заедно с него, и макар и “тревожна, бледа”, тя не само го зареждаше с енергиите на споделеното искрено чувство, но и беше “майчица добра”, която двете му деца отгледа и възпита. Воден от максимата, че “родителството очовечава” човека, че то му дава имунитет срещу ширещата се нравствена поквара и го кара “безмълвно, като ветеран в живота” да носи раните си, Таньо Клисуров беше убеден, че когато попадне в онова пространство, “където Бог се разпорежда”, ще бъде истински горд, че от неговия собствен атом е започнало началото на “друг човек”, дори и той да се окаже негово отрицание, защото като Чарлз Уадуърт е проумял истината, че “докато човек осъзнае, че може би баща му е бил прав, обикновено самият той има син, който мисли, че баща му греши”.

Мисълта за значението на родителството, което “очовечава” човека, отвори очите на Таньо Клисуров и за един друг болезнен проблем, жигосал нашето уж “демократично” време. За неговите пороци, които намириха най-благодатната почва за растеж именно в детските души, които все още не са се научили да разграничават доброто от злото. Увлечени от амбицията да градят своето “материално щастие”, родителите забравят своя дълг към децата си и ги оставят на възпитанието на улицата. И то във време, когато “доброто е осъдено да падне”, когато Дяволът “се разпорежда хитро със съдбите”, когато дори детето хваща “пистолет в ръка и нож окървавен”. И на Таньо Клисуров, както на мнозина от нас, често му се налагаше да пътува по цяла нощ с “някакви гамени” и да слуша “гнусните им думи”. Почти през вечер в новините да слуша, като всички нас, за взривена селска тишина от някакви “караконджули”, които заставят бедните безпомощни старци да треперят пред бухалките на “неканените гости”, докато “дюшеците търбушат”, “парите търсят”, “удрят като бесни и трошат ребра в този ад среднощен”. Тази нова социална действителност, в която “демоните са на власт”, създаде и ново младо поколение, ненаучено с честен труд да печели парите си, което превърна българския свят в копие от филмите на Хичкок и заплаши съществуването на Бъдещето. И като човек и гражданин, Таньо Клисуров (по подобие на Ботев в “Елегия”) потърси вината за случващото се и в себе си :

* * *

„Деца, боя се зарад вас...”
Пейо Яворов

Деца, не зарад вас боя се аз,
от вас е моят страх, че ежечасно
в душите ваши демони порастват.
А кой над демоните има власт?
Не е ли страшно: пистолет в ръка
и нож окървавен детето хвана.
Във филмите на ужаса така
и Хичкок не видя го на екрана.
Не е метафора. И няма спор –
това е Бъдещето. И додето спите,
човеци утрешни, дете с топор
ще се надвеси мълком над главите...
Греша ли? По-добре е да греша,
ала виновниците трябва да открием.
И аз не мога да ви утеша:
ВИНОВНИЦИТЕ СМЕ САМИТЕ НИЕ –
бащите на безмилостното Зло.
Присъдата да понесем е редно.
Било е времето по-робско и по-бедно,
но по-жестоко то не е било.

Текстът, който пиша, не е литературна критика! В него споделям онези мои размисли, предизвикани от съзнанието за връзката между човека Таньо Клисуров и неговата поезия. И аз, като него, съм завършила българска филология във Великотърновския университет, но съдбата не е срещнала нашите жизнени пътища в студентските ни години. Затова не познавам онова негово време, което е родило както големите му приятелства, така и не по-малко големите му врагове. Спомням си, че преди пет години, когато публикувах статията си “Децата и детството в творческите визии на три поколения поети: Пейо Яворов, Никола Вапцаров и Таньо Клисуров”, един от тези негови врагове нададе неистов вой, сякаш написаното за Таньо Клисуров беше го ранило в сърцето. Спомням си обаче и друго – звънът по телефона и загриженият глас на Таньо, който ми обясни причините за случилото се и уверението му, че няма да позволи да бъда въвлечена в някаква нечиста интрига. Както казах и в самото началото на моите споделени размисли, аз никога не съм била част от личния приятелски кръг на Таньо Клисуров. В редките мои срещи с него и съпругата му Мария по време на различни мероприятия на Славянската академия, при гостуването му в Плевен или пък по време на Общи събрания на СБП, винаги съм се възхищавала на проявите на неговото рицарско кавалерство към Мария, към мен или към другите писатели, на проявеното уважение към него, което е красноречив знак, че го ценят и като човек, и като творец. И съм убедена, че това се дължи на неговата честност както в живота, така и в творчеството му. Такъв спомен нося за Таньо и аз в душата си, защото той не позволи на “тържището” на живота да го въвлече в мръсните си сделки и като в онзи негов “Монолог на стария войн” спечели правото си да бъде ценен като талантлив поет с достойнство и честност.

------------